Автор: ianchefff.blog.bg by Здравко

Реших да се оженя и аз. Казва се Рени. Страхотна, няма какво да обяснявам. Отскоро живея при нея. В нейната къща с нейната майка. Което малко ме притесняваше в началото, но си казах, какво пък, може да се получи. Ето например, никой не вярваше, че Левски ще стане шампион, пък то, взеха, че успяха...
– Дръпнаха ми чантата преди малко! – казва Рени, хлипайки. Отварям очи и се опитвам да вляза в час. – И взеха доста неща!
– Нали имаш спрей бе, мило? – и се опитвам да продължа да спя.
– Него не го взеха – споменах ли, че е руса? Но иначе е готина.
– Миличката ми – и се завивам.
– Ще ида да си направя палачинки, та да се успокоя!
– Гледай само да не станеш двеста килограма. Че тогава вече ще трябва да усилваме пода. Да не пропаднеш на долния етаж – и затварям блажено очи.
– Ужасен си понякога! – тропва с крак тя. Отвратителен навик, който отскоро ми прави впечатление.
– И аз те обичам, шегувам се – прави ми цупка, излиза и тръшва вратата. А, така. Ходи спи. Майка й пък нещо крещи по майсторите отвън. Понеже къщата се ремонтира. Слагат й външна изолация. “Какви майстори сте вие, едно време какви майстори имаше!” И други такива. Що не си намери мъж тази жена, та да се успокои малко...
Спя си аз, даже почвам да сънувам нещо приятно и бъдещата ми съпруга ме събужда с викове. Отново!
– Запали се олиото, запали се олиото! – ставам, обувам нещо и отивам да се правя на Бойко Борисов.
– Тихо че, ще събудиш майка си, ще дойде и ще ни изяде...
– Глупак! – не е на себе си. И пак ми тропа! Разбирам я.
– Е, какво толкова? – изгасям олиото с одеяло. Край с почивката ми!
– Това одеало за Рени съм го пазила! – тросва се майка й, влетявайки през вратата. И се прозява. Само да не ме глътне. Че няма да ме усети изобщо. То с такава голяма уста...  
– Добре, другия път ще оставя пожара да си гори.
– Ами и аз имам достойнство! Тя излиза намръщена. Сега, като се замисля, аз никога не съм я виждал да се усмихва. Нещо ми присветва.
– Помощ! Помощ! Киро падна! – чувам майка й да крещи. Кога излезе, кога почна да се прави на спасители на плажа? Т.е. на строежа. И къде е паднал тоя Киро, да му се не види? Дано да е върху нея, та да миряса! Поглеждам през прозореца, единият от майсторите се държи за крака и леко накуцва. Нищо му няма, отдъхвам. И си мисля за сок от хладилника.
– Викай линейка, викай линейка! – сочи ме тя с пръст.
– “Линейка”, “линейка” – подхващам аз и почвам да вия като сирена на “Бърза помощ”. А тя грабва една тухла и се опитва да я хвърли по мен. Има ми зъб за нещо, но не знам за какво. Рени ме е прегърнала през кръста, но се отдръпва. Почвам да си мисля за нещо по-хард от сок!
– Нищо му няма – провиквам се.
– Ти да не си лекар? – пита ме тя и се оглежда за друга тухла. Тресе я критическата, очевидно. Или нещо по-сериозно. Липса на секс, образование, или възпитание, не знам. Или просто е поредната луда тъща. Чудя се, защо всички са такива?
– Не съм, но е ясно – не изглежда в настроение от отговора ми. Пак ми присветва нещо. Не знам дали на вас така ви пристветват червени светофари от време на време за опасности...
Така. Мотая се, знаете, човек огладнява след сън. Пия сок.
– Оправи се човекът, без твоята линейка! – зъби ми се майка й, пак влетявайки. Сяда на дивана. Между другото се казва Маргарита. Какво хубаво име за такъв ужасен човек! Но й го спестявам.
– Добре че от теб нищо не зависи! – продължава тя.
– Аз нямам линейка. А, да те питам, Рени може ли да...
– Какво дали може? Нали е тук някъде? – оглежда се неразбиращо. Ех, защо съм все неразбран?
- Аз знам, че е тук, питам дали може? – и се усмихвам лукаво.
– Ти си ужасен! – съска през зъби тя, осъзнавайки какво я питам. – Изобщо не знам как се е хванала с тебе дъщеря ми! Я се погледни бе!
– Ами питай я – тъкмо Рени влиза.
– Иван е ужасен – завява Маргаритка.
– Е, майко, аз си го обичам, той е моят мъж... – и ме прегръща.
– Ето, виждаш ли? – намигвам на кандидат тъщата.
– Говори глупости! То па един мъж! Виж го какъв е... – ей, ще кипна накрая! Но се овладявам.
– Шегувам се просто. Ренка, знаеш ли къде продават шапки невидимки, бе мила?
– За какво са ти?
– Ми да купим една за майка ти, така няма да я виждаме.
– Казах ли ти, че е отвратителен? – добре че няма тухли наоколо.
– Мъж бил. Едно време какви мъже имаше...
– Какви?
– Истински! Силни, здрави.
– Е, аз да не съм болен? – и изваждам бутилка домашна ракия, от дълбокия резерв на Маргарита, останал от мъжа й, лека му пръст.
– Възпитание ви липсва на вас, възпитание – замисля се Марги. – От обед почвате да пиете. Едно време беше по-добре. Аз в болницата, работех на рентген. Имаше ред.
– Така е. А като гръмна Чернобил, тогава цялата страна стана един огромен рентгенов апарат. Колко щастливи са били всички. И особено ти, рентгеноложката на републиката. Колко ли щастлива си била с такъв огромен апарат? Абе що не се ожениш и ти, Марги? Ще направим две сватби наведнъж.
– Ти не си добре – само това успява да каже Марги, но усещам, че би ме затрупала с цял камион, пълен с тухли. Разтреперва се и излиза. Аз се трепя да я накрам да се усмихне, тя ми се нервира. Бе, майната ти бе! Наливам си. В последно време пак си нарушавам стила да пия след осем.
– Пак почваш да се наливаш от рано! – скръцва ми Рени.
– И ти ли, Бруте?
– Какъв “брут” сега?
– Един месар от магазина. Имам проблеми, не виждаш ли? – решавам да не оставам длъжен.
– Какви проблеми имаш ти?
– Алкохолик съм! – и се усмихвам както само аз мога. Обезоръжаващо. Но недостатъчно за момента.
– Изобщо не знам с кой акъл съм решила да се женя за теб – замисля се тя. Сякаш проумява нещо изключително важно.
– Ми ти нямаш акъл бе, мило – и пращам въздушна целувка. Рени я хваща във въздуха и я накъсва. Маргарита, която се материализира внезапно за пореден път и чува какви ги говоря, също помага в късането. Тази жена явно не може да върви нормално. Сигурно е от рентгеновите апарати, с които е работила.
– Наздраве. Ама че сте и вие, не виждате ли, че съм в настроение, какво толкова...
– Това ако е настроение... – процежда майка й, а Рени започва да хлипа. И да тропа с краченце.
– Хайде, успокой се, мило. Нали знаеш, че те обичам.
– Обичаш я ти... Между другото, ухапа ме змия. Докато помагах долу на един от майсторите, излезе от тревата и ме клъвна – съобщава страшната вест Маргаритка. Е, за едни страшна, за други забавна.
– Ма, вие хапете ли се едни други? – питам и се усмихвам. За да е ясно, че се шегувам.
– Идиот! – съска майка й. Явно е от отровата.
– Да, наистина си идиот! – потвърждава Рени. И пак цупки. Абе какво му става на това семейство!?
– Добре де, звъня в полицията.
– Защо в полицията? – пита ме моята бъдеща съпруга.
– Да дойдат и да я арестуват. Змията... – и соча към майка й.
– Простак – отсича Маргарита. Е, добре. Млъквам за малко. Звъня на 112, оттам ме прехвърлят на Бърза помощ. Обяснявам аз положението и пича отсреща ми вика “трябва да изсмучеш отровата”. Застивам на слушалката.
– Какво казват? – нервничи Маргаритка.
– Че ще умреш, това казват! – и двете ревват. Марги се готви да хвърли микровълновата фурна по мене, но се отказва. Правилно!
– Абе стига бе! Това е виц! Не на вас, господине... Трябва да дойдете, моля ви, положението е страшно – обяснявам в слушалката. Пичът проявява разбиране. След десет минути са на линия. Превързват я, оказва се, че змията била безобидна. За всеки случай и трясват една инжекция.
– Даваме ви и успокоителни. Всичко е наред – казва сестрата, която бие противоотровата.
– Дайте й двойна доза, че има нужда – усмихвам се небрежно аз. Все си мисля, че хората трябва да се забавляват...
– Простак с простаците! – зъби се ухапаната. Ето, виждате какво получавам! Къде е тази змия, да я питам аз, как така хапе с фалшива отрова! И рекламация не мога да направя! Амаха-а-а!
– Дайте и на мен успокойтелно, моля ви...
– Дайте му нещо против пиене, че вижте го на какво е заприличал! – обяснява тъща ми. Т.е. бъдещата ми такава. Чак пък толкова да пия, хайде сега!
– Виждате ли на какво съм подложен, госпожо?
– Госпожица съм. Всичко е под контрол, успокойте се – казва сестрата.
– Благодаря. Наздраве – и изпивам на екс чашата. – Ще ми дадете ли телефон за връзка?
– Виждаш ли твоя бъдещ мъж какъв е? – кой го казва това е ясно, да не обяснявам.
– Да! Иване, как може да флиртуваш пред мен? – ревва пак Рени. Сълзи, сополи, тропане с краченце, цупка след цупка. Ще откача май...
– От алкохола е, не мога да се удържа, мило. Ако искаш, да идем в другата стая, да ме успокоиш...
– Олигофрен! – крясва Маргарита.
– Що бе и теб мога да успокоя! – излишно е да казвам, че намигвам, а в замяна получавам шамар!
– Ако съм на твое място, бих се развела веднага! – съска Маргарита. Само заради дъщеря й все още е съвкупност от атоми в едно цяло тяло...
– И да остане и дъщеря ти без мъж, като тебе? – отпивам от бутилката.
– Ти мене не ме мисли! Аз се оправям сама! – и дърпа шишето от ръцете ми.
– Сама се оправяш? С бутилка? Това е интересно...
– Рени, не те виждам с този... – Рени върви към шок. От думите на майка си, от ситуацията и от моето “флиртуване”. Е и от моите думи. И тропа с двата крака... Ами какво, забавлявам се. Но жените като почнат да си въобразяват нещо, никой не може да им го избие от главата! Запомнете го това!
– Довиждане – казва сестрата, усмихва се и тръгва. Забравили сме я в ъгъла. То с тия скандали някой ден и президента ще дойде на гости, пък ние ще го забравим в коридора до филодендрона. Егати семейството...
– Трябва много добре да си помислиш за нас! – хлипа Рени.
– Вместо да отидеш да работиш, ти се занасяш с лекарки, когато съм ухапана от змия!
– Ти на смока, змия ли му викаш бе, Марги?
– Виждаш ли го, Рени! Виждаш ли го!
– Вижда ме! Аз да не съм с шапка невидимка? Ние за теб мислехме да купуваме...
– Пияница! Вместо да работиш... – повтаря пак тя.
– Абе, днес е неделя бе, забрави ли? Склероза ли те хвана, мамка му? Наздраве!
– Моля те, Иване, не знам какво ти става... – казва Рени съкрушена. И без да тропа. Явно батериите са й на ръба.
– Ела в другата стая да ти покажа, да те успокоя... – и се пипам между краката. Ама не вулгарно, а едва забележимо. Щото съм възпитан!
– Според мен, не трябва да се жениш за този вулгарен нещастник! – Маргарита се прозява. Надявам се, успокоителното да подейства.
– Стига де. Искаш ли да ти купя червено бельо, миличка? За да се успокоиш.
– Аз съм на смъртно легло, той бельо тръгнал да купува...
– Нищо ти няма. Ако искаш и на теб да ти купя червено...
– Не искам да те чувам!
– Черно? – продължавам да предполагам аз.
– Мръсник!
– Спри се, Ванка! – моли ме Рени. Но аз нямам спирачки. Като децата съм понякога, това е положението! Като кажа, че искам на Патиланци и никой не може да излезе на глава с мен!
– Да ти сипя едно малко. И отровата ще изчезне. Евентуално... – добър съм, това е. И по душа, и по характер. Но никой него оценява!
– Махай се от къщата ми! – Маргарита се пробва да вдигне масата, но не успява. Хваща чашата ми, хвърля я, но аз успявам да я хвана. Добре че, е празна!
– Тази къща се ремонтира с моите пари – разяснявам ситуацията бавно и спокойно. – Хайде, миличка, да излезем. И без това, майка ти ме има за банкомат, по когото може да хвърля тухли и чаши без никакви проблеми. – представяте ли си как спирате камион с тухли пред офиса на някоя банка и почвате да си ги мятате една след друга? Ще ви арестуват на мига! Обаче кандидат тъща ми няма кой да я арестува...
– Ти, Иване, ме РАЗОЧАРОВА! – съобщава Рени с цупка. Цупката е оформена с тази уста, за която съм мечтал толкова време. И сега си го получавам! Тъпкано! Е, нито ще е първата, нито ще е последната, както се оказва. Но не се давам лесно.
– Хайде да се сдобрим, както си знаем – и пак се пробвам с намигване.
– Забрави за това – отсича моята бъдеща булка. Ей, най-обичам когато жена ме наказва с липса на секс! Просто е отвратително!
– Значи, ако си викна проститутка, няма да имате нищо против, нали?
– Идиот! Това ли ще е твоя мъж, Рени!? Този тук! Виж го какъв е мизерник! – както една майка може да подкове дъщеря си, никой друг не може. Това от мен да го знаете! Запишете си го и си го повтаряйте постоянно!
– Махай се! – разкрещява се Рени. – МАХАЙ СЕ ГЛУПАК! – и сяда на дивана до майка си, обляна в сълзи. Добре-е-е. Така да бъде.
Ставам, вземам бутилката и излизам навън. Привиквам майсторите, разплащаме се до момента и ги освобождавам.
– А кой ще довърши покрива, още не е направен? – Маргарита ме пита от прозореца. По-точно, крещи ми.
– Питай Дядо Коледа!
Тя нищо не казва, но едно яйце полита към мен със страшна сила. Разбива се на предното стъкло. После още едно и още едно. Приличам на юнак опълченец на връх Шипка и браня подстъпите към върха (колата). Но турците (яйцата) са толкова много, че бързо капитулирам. Докато тръгна, колата ми прилича на омлет от яйца и опълченци. И Радецки го няма, трябва да потеглям. И за опълченец не ставам! Не само за мъж! Явно е права жената...
Спирам пред блока. Досадната лелка от съседния вход ме вижда и веднага се насочва към мен.
– Леле, леле, Иване, каква е тази торта, която управляваш? – и почва да ми се хили с протези. Много обичам някой да ми се прави на интересен в неподходящ момент!
– Отиди и се запиши за сценаристка на Славиту!
– Моля?
– Нали си много духовита, ти ще му пишеш вицове, той ще ги разказва.
– О, простак с простаците!
– Знам, знам, за днес си втората, която ми го казва!
– Ами то...
– “Ами то” влезе в банята! – тя запримигва на парцали, но аз просто повече не мога да се занимавам с нея. Оставям я в размисъл пред входа.
Прибирам се в моя апартамент. В къщи. Спокойствие и тишина. Като изключим това, че Рени ми звъни вече десети път. На единадесетия вдигам.
– Да?
– Иване, хайде да се сдобрим, пък и майка ми обеща да си трае.
– Знаеш ли, миличка, какво е доказателството, че има извънземни?
– Моля? Какво е?
– Ами доказателството е в това, че досега не са се обадили. Умни са. Довиждане.
Затварям, изключвам телефона и си наливам пиене. И се сещам за диалога в полярната станция от филма "След утрешния ден". Когато вече беше ясно, че ще се мре. Значи, отвориха последната бутилка уиски и решиха, че няма да я ползват за горене, ами ще пият за последно. Професорът каза “For Mankind!” Асистентът добави “For United Kingdom!” А помощникът завърши “For Manchester United!”
Вземам дистанционното и пускам мача. Чувствам се доста по-добре. Сватбата се отлага.