Опубліковано в Bulgaria - Соціальні взаємодії та розваги - 01 Nov 2019 23:41 - 2
Стефан Стамболов – държавникът с твърда ръка
Автор: Иво Владимиров
Стефан Стамболов е революционер, политик и един от строителите на съвременна България. Неговият принос и роля го нареждат сред най-значимите личности в историята. Той оставя своя неповторим почерк във формирането и укрепването на българската държавност. Неговият образ е противоречив, но едно е неоспоримо – той няма аналог.
Стефан Николов Стамболов е роден на 12 февруари (30 януари – стар стил) 1854 година в Търново и израства в семейство с общо десет деца. Бъдещият държавник първоначално учи в родния си град, а след това заминава за Одеса, където постъпва в Духовната семинария. Едва 20-годишен, в Русия младежът се сблъсква със суровата политическа действителност и със сложното и експлоатирано от различни интереси държавно управление.
Интересен факт е, че в Одеса се запознава с идеите на анархизма. Историци пишат, че той вероятно е привлечен от отрицанието на анархистите към съществуващия ред в Русия. Изглежда това по никакъв начин не претъпява патриотизма му и още тогава той пише за нуждата да се премахне османското владичество. През 1873 година Стамболов се завръща в България, готов да се отдаде на борбата за национално освобождение. Той бързо навлиза в революционните среди. Сприятелява се с големия борец за свобода Христо Ботев и двамата издават обща стихосбирка наречена „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“.
Бъдещият политик участва в Общото събрание на Българския революционен централен комитет (БРЦК) от лятото на 1874 година. Впечатлява дейците на комитета с острия си ум и присъщата си енергичност. Не след дълго е назначен за апостол в подготвящото се въстание (неуспешното Старгозагорско въстание). След разбиването му е определен и за главен апостол на Търновския окръг по време на Априлския бунт. Когато въстанието е потушено и потопено в кръв, успява да избяга в Румъния, а впоследствие се включва в Българското централно благотворително общество (БЦБО) и спомага за изграждането на Българското опълчение.
След Освобождението Стамболов, като много други, потресен от несправедливостта на Берлинския договор, който оставя значителна част от българското население под чужда власт, става един от основателите на комитетите „Единство“ и организатор на Кресненско-Разложкото въстание. В политическия живот навлиза едва 25-годишен, преждевременно узрял и готов да се отдаде на България.
Своята зашеметяваща и противоречива кариера Стамболов започва в Търново като член на Либералната партия. Става народен представител и заместник-председател на Второто обикновено народно събрание, въпреки че по конституция няма необходимата възраст и консерваторите правят опит да касират избора му. Сближава се с Петко Каравелов и след разцепването на Либералната партия се включва в крилото на съратника си. В периода 1884-1886 година Стамболов заема един от най-отговорните постове в държавата – председателства на Народното събрание.
Той е един от най-решителните защитници на Съединението, като оказва сериозен натиск върху княз Батенберг за легитимирането на този политически акт. Макар често да влиза в разногласия с княза, след премахването на Режима на пълномощията и възстановяването на Търновската конституция отношението му към държавния глава става по-положително. Не подкрепя извършеният срещу княза преврат от 8 срещу 9 август 1886 година. Бившият революционер ясно осъзнава реалната опасност за бъдещето на страната в случай, че държавният глава бъде отстранен. Именно с това би могло да се обясни неочакваната му роля като eдно от главно действащите лица по време на контрапреврата, целящ да върне Батенберг на престола.
След отстраняването на превратаджиите Стамболов е назначен за регент заедно с Петко Каравелов и Сава Муткуров. Той има централна роля в избора на нов княз. След коронясването на Фердинанд Сакскобургготски Стамболов съставя правителство и оглавява държавата. начело на Народнолибералната партия, на която е основател и на практика несменяем лидер. Управлението на страната попада в ръцете на най-влиятелния, решителен, но и понякога краен във възгледите си държавник.
По време на Стамболовото управление младото княжество претърпява икономически подем и България тръгва по пътя на индустриализацията и модернизацията. Законите, прокарани от стамболовистите защитават родното производство и създават благоприятни условия за преуспяването на частния сектор. Според министър-председателя държавният протекционизъм е политика, която може да създаде стабилни основи за развитие. В международните отношения Стамболов обръща погледа си на запад, като отказва да постави външната политика на страната в зависимост от исканията на Русия, което в крайна сметка ще доведе и до скъсване на дипломатическите отношения между двете страни.
Този рязък завой в политиката, макар целящ единствено да укрепи и затвърди позициите на държавата, вкарва министър-председателя в конфликт с онези, които вярват че за успешното решаване на българския национален въпрос е необходимо държавата да се осланя на Петербург. За сметка на това България установява приятелски отношения с Турция, търсейки всевъзможни начини за приближаване до голямата цел, а именно обединението на българските земи. Успехите от новата политика към Високата порта са назначаването на български владици в Скопската и Охридската епархия.
Защитата на националните интереси и преуспяването на държавата се превръщат в самоцел за Стамболов и често в действията си той далеч не е воден от демократичните принципи и норми. Цензурират се печатни издания, насилствените методи и практики постепенно се превръщат в основен механизъм за постигане на политически цели, а при най-тежките случаи се стига и до физическо ликвидиране. Репресиите не подминават и онези от доскорошните спътници и последователи на Стамболов, които застрашават стабилността на управлението му. Държавникът сам признава, че за него най-важно е спокойствието и сигурността в страната, а не реномето и престижа на демокрацията.
Успехите, които постига Стамболовото управление, са неоспорими. Служейки си непоколебимо и безскрупулно с властта, политикът укрепва и издига авторитета на Княжеството. В същото време действия като ликвидирането на политически опоненти и други подобни допринасят за изграждането на диктаторския образ на Стамболов, който успява да навлече върху него гняв и омраза в размери, които можем да срещнем при малко политици.
През 1894 година Стамболов, несъгласен с контактите на княз Фердинад с руски представители зад неговия гръб, връчва една от поредните си оставки и на 31 май 1894 година тя е най-неочаквано приета, а правителството на Стамболов е свалено. След 8-годишно управление Народнолибералната партия пада от власт и мандатът на „най-значимия български държавник“ приключва. Като вътрешни причини за това много хора посочват незаконните и непопулярни действия на властта, сред които са полицейски произвол, насилия и репресии, а като външни желанието на княз Фердинанд да се отърве от силния си министър-председател и да уреди по-лесно своето международно признаване.
Отстраняването на Стамболов прехвърля кормилото на държавата в ръцете на Константин Стоилов. Сега бившият премиер става жертва на онези методи, които самитя той е използвал. Стамболов за кратко е арестуван заради критики към княз Фердинанд, по-късно е освободен, но ново производство срещу него започва още същата година в опит да се докаже, че той организира атентата срещу себе си през 1891 година (при който е убит финансовият министър Христо Белчев). Доказателства не са намерени. Стамболов прави опит да напусне страната, но молбата му за издаване на задграничен паспорт с цел лечение е отхвърлена от правителството.
Най-влиятелният мъж в България от края на XIX век променя цялостния вътрешен и външен облик на страната, като този рискован акт му коства най-ценното – живота. Оставайки без своята най-силна защита от омразата, а именно властта, на 3 юли 1895 година Стамболов е жестоко посечен в центъра на София, пред погледите на десетки минувачи. Три дни по-късно той умира от раните си. България се прощава с един от най-големите си държавници.
Роден под сянката на чужда власт, узрял като революционер, преминал през обърканите години на следосвобожденска България, усъвършенствал се като политик и държавник, Стефан Стамболов е една изключителна и неповторима личност. Съчетаващ амбицията за власт и силовите методи на управление с идеята за защита на националния интерес и просперитета на държавата, той се превръща в една от най-интересните фигури в новата ни история. Като че ли най-точно оценка за управлението на Стамболов дава самият той със своята известна фраза: „И за опашката на дявола ще се хвана, ако трябва, но ще изтегля България!“
Автор: Иво Владимиров
Стефан Стамболов е революционер, политик и един от строителите на съвременна България. Неговият принос и роля го нареждат сред най-значимите личности в историята. Той оставя своя неповторим почерк във формирането и укрепването на българската държавност. Неговият образ е противоречив, но едно е неоспоримо – той няма аналог.
Стефан Николов Стамболов е роден на 12 февруари (30 януари – стар стил) 1854 година в Търново и израства в семейство с общо десет деца. Бъдещият държавник първоначално учи в родния си град, а след това заминава за Одеса, където постъпва в Духовната семинария. Едва 20-годишен, в Русия младежът се сблъсква със суровата политическа действителност и със сложното и експлоатирано от различни интереси държавно управление.
Интересен факт е, че в Одеса се запознава с идеите на анархизма. Историци пишат, че той вероятно е привлечен от отрицанието на анархистите към съществуващия ред в Русия. Изглежда това по никакъв начин не претъпява патриотизма му и още тогава той пише за нуждата да се премахне османското владичество. През 1873 година Стамболов се завръща в България, готов да се отдаде на борбата за национално освобождение. Той бързо навлиза в революционните среди. Сприятелява се с големия борец за свобода Христо Ботев и двамата издават обща стихосбирка наречена „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“.
Бъдещият политик участва в Общото събрание на Българския революционен централен комитет (БРЦК) от лятото на 1874 година. Впечатлява дейците на комитета с острия си ум и присъщата си енергичност. Не след дълго е назначен за апостол в подготвящото се въстание (неуспешното Старгозагорско въстание). След разбиването му е определен и за главен апостол на Търновския окръг по време на Априлския бунт. Когато въстанието е потушено и потопено в кръв, успява да избяга в Румъния, а впоследствие се включва в Българското централно благотворително общество (БЦБО) и спомага за изграждането на Българското опълчение.
След Освобождението Стамболов, като много други, потресен от несправедливостта на Берлинския договор, който оставя значителна част от българското население под чужда власт, става един от основателите на комитетите „Единство“ и организатор на Кресненско-Разложкото въстание. В политическия живот навлиза едва 25-годишен, преждевременно узрял и готов да се отдаде на България.
Своята зашеметяваща и противоречива кариера Стамболов започва в Търново като член на Либералната партия. Става народен представител и заместник-председател на Второто обикновено народно събрание, въпреки че по конституция няма необходимата възраст и консерваторите правят опит да касират избора му. Сближава се с Петко Каравелов и след разцепването на Либералната партия се включва в крилото на съратника си. В периода 1884-1886 година Стамболов заема един от най-отговорните постове в държавата – председателства на Народното събрание.
Той е един от най-решителните защитници на Съединението, като оказва сериозен натиск върху княз Батенберг за легитимирането на този политически акт. Макар често да влиза в разногласия с княза, след премахването на Режима на пълномощията и възстановяването на Търновската конституция отношението му към държавния глава става по-положително. Не подкрепя извършеният срещу княза преврат от 8 срещу 9 август 1886 година. Бившият революционер ясно осъзнава реалната опасност за бъдещето на страната в случай, че държавният глава бъде отстранен. Именно с това би могло да се обясни неочакваната му роля като eдно от главно действащите лица по време на контрапреврата, целящ да върне Батенберг на престола.
След отстраняването на превратаджиите Стамболов е назначен за регент заедно с Петко Каравелов и Сава Муткуров. Той има централна роля в избора на нов княз. След коронясването на Фердинанд Сакскобургготски Стамболов съставя правителство и оглавява държавата. начело на Народнолибералната партия, на която е основател и на практика несменяем лидер. Управлението на страната попада в ръцете на най-влиятелния, решителен, но и понякога краен във възгледите си държавник.
По време на Стамболовото управление младото княжество претърпява икономически подем и България тръгва по пътя на индустриализацията и модернизацията. Законите, прокарани от стамболовистите защитават родното производство и създават благоприятни условия за преуспяването на частния сектор. Според министър-председателя държавният протекционизъм е политика, която може да създаде стабилни основи за развитие. В международните отношения Стамболов обръща погледа си на запад, като отказва да постави външната политика на страната в зависимост от исканията на Русия, което в крайна сметка ще доведе и до скъсване на дипломатическите отношения между двете страни.
Този рязък завой в политиката, макар целящ единствено да укрепи и затвърди позициите на държавата, вкарва министър-председателя в конфликт с онези, които вярват че за успешното решаване на българския национален въпрос е необходимо държавата да се осланя на Петербург. За сметка на това България установява приятелски отношения с Турция, търсейки всевъзможни начини за приближаване до голямата цел, а именно обединението на българските земи. Успехите от новата политика към Високата порта са назначаването на български владици в Скопската и Охридската епархия.
Защитата на националните интереси и преуспяването на държавата се превръщат в самоцел за Стамболов и често в действията си той далеч не е воден от демократичните принципи и норми. Цензурират се печатни издания, насилствените методи и практики постепенно се превръщат в основен механизъм за постигане на политически цели, а при най-тежките случаи се стига и до физическо ликвидиране. Репресиите не подминават и онези от доскорошните спътници и последователи на Стамболов, които застрашават стабилността на управлението му. Държавникът сам признава, че за него най-важно е спокойствието и сигурността в страната, а не реномето и престижа на демокрацията.
Успехите, които постига Стамболовото управление, са неоспорими. Служейки си непоколебимо и безскрупулно с властта, политикът укрепва и издига авторитета на Княжеството. В същото време действия като ликвидирането на политически опоненти и други подобни допринасят за изграждането на диктаторския образ на Стамболов, който успява да навлече върху него гняв и омраза в размери, които можем да срещнем при малко политици.
През 1894 година Стамболов, несъгласен с контактите на княз Фердинад с руски представители зад неговия гръб, връчва една от поредните си оставки и на 31 май 1894 година тя е най-неочаквано приета, а правителството на Стамболов е свалено. След 8-годишно управление Народнолибералната партия пада от власт и мандатът на „най-значимия български държавник“ приключва. Като вътрешни причини за това много хора посочват незаконните и непопулярни действия на властта, сред които са полицейски произвол, насилия и репресии, а като външни желанието на княз Фердинанд да се отърве от силния си министър-председател и да уреди по-лесно своето международно признаване.
Отстраняването на Стамболов прехвърля кормилото на държавата в ръцете на Константин Стоилов. Сега бившият премиер става жертва на онези методи, които самитя той е използвал. Стамболов за кратко е арестуван заради критики към княз Фердинанд, по-късно е освободен, но ново производство срещу него започва още същата година в опит да се докаже, че той организира атентата срещу себе си през 1891 година (при който е убит финансовият министър Христо Белчев). Доказателства не са намерени. Стамболов прави опит да напусне страната, но молбата му за издаване на задграничен паспорт с цел лечение е отхвърлена от правителството.
Най-влиятелният мъж в България от края на XIX век променя цялостния вътрешен и външен облик на страната, като този рискован акт му коства най-ценното – живота. Оставайки без своята най-силна защита от омразата, а именно властта, на 3 юли 1895 година Стамболов е жестоко посечен в центъра на София, пред погледите на десетки минувачи. Три дни по-късно той умира от раните си. България се прощава с един от най-големите си държавници.
Роден под сянката на чужда власт, узрял като революционер, преминал през обърканите години на следосвобожденска България, усъвършенствал се като политик и държавник, Стефан Стамболов е една изключителна и неповторима личност. Съчетаващ амбицията за власт и силовите методи на управление с идеята за защита на националния интерес и просперитета на държавата, той се превръща в една от най-интересните фигури в новата ни история. Като че ли най-точно оценка за управлението на Стамболов дава самият той със своята известна фраза: „И за опашката на дявола ще се хвана, ако трябва, но ще изтегля България!“
Підтримка
BardokvaAlcekhan Tervel
