Автор: Адриан Георгиев

Или как обединената и единна българска нация набързо се справи с подлия сръбски агресор 

"Българийо, за тебе те умряха
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх."                                                                                                                            "Новото гробище над Сливница", Иван Вазов       

Актът на Съединението от 6 септември 1885 г. успява, но отрицателната международна реакция надхвърля всички очаквания. Особено тежък е ударът от страна на Руската империя - тя настоява за възстановяване на статуквото, изтегля офицерите си от Българската армия и нарежда на военния министър в правителството на Петко Каравелов, Михаил Кантакузин, да подаде оставка. Император Александър III не успява да преодолее натрупаната ненавист към българския княз и желанието той да бъде отстранен от престола. На другия полюс се оказва Англия – единствената сила, която дипломатически подкрепя Съединението. Тя вижда в създалата се ситуация добър шанс да спечели позиции в уголемена България и да разклати руското присъствие на Балканите.  

Положението се доусложнява и от поведението на съседните държави. Османската империя не само губи своята, макар и силно ограничена, власт върху една богата провинция (Източна Румелия), но и понася удар по международния си престиж. При това положение войнствените изявления в турската столица не са изненада. Остро реагират Сърбия и Гърция, които протестират срещу нарушеното равновесие на полуострова, но опасенията им идват от възможността Съединението да предизвика сходни събития в Македония. Правителството на Петко Каравелов от самото начало на събитията отчита сложността на обстановката и проявява голяма дипломатическа активност, с цел да се избегне евентуален военен конфликт, като опасенията са изключително по отношение на Турция. Водят се разговори в Париж и Лондон; дипломатическите ни представители в Цариград, Белград и Букурещ също се стремят да отклонят всеки опит за външна намеса.

В подобна насока действат и повечето Велики сили – те настояват на полуострова да се запази спокойствие до официалното решаване на въпроса от тях. За жалост, ситуацията се променя драматично и Обединеното Княжество трябва да изпие горчивата чаша на собствените си илюзии до дъно – изоставено от Русия, на 14 ноември 1885 г.* то внезапно е нападнато от Сърбия, като по този начин митът за славянското единство преживява поредния си крах.

Предпоставките за започването на тази авантюра са няколко. Успешната реализация на Съединението превръща България в най-голямата държава на Балканите след Турция и това дава повод на Сърбия да се чувства ощетена и да се страхува за аспирациите си към Македония. Към това трябва да се прибави и нестабилното политическо положение в Сърбия, както и насърченията за действия и финансовата подкрепа от страна на Австро-Унгария. Сръбският крал Милан, министрите му и генералитетът имат основания да очакват бърз военен успех – армията им е добре въоръжена, с опита от две войни срещу Турция и ще има на своя страна предимството на изненадата.

В същото време България е в центъра на една международна криза, няма реална подкрепа от нито една велика сила, армията й е неопитна и съсредоточена на южната граница, офицерският състав е млад и оставен без помощта на изтеглените по височайше нареждане руски офицери.

Според предварителния план основният удар към София трябва да нанесе т.нар. Нишавска армия, докато Тимошката армия следва да блокира и превземе Видин. Сръбското командване смята, че малобройните български гранични части няма да окажат сериозна съпротива, но се сблъсква с първата неприятна изненада. Ожесточените боеве в Драгоманското дефиле задържат цели дивизии на агресора, който не може да спази предвидения темп на придвижване.

В същото време целият български народ се вдига в защита на Княжеството и извършеното Съединение. Войските от южната граница се придвижват с невероятно темпо към столицата, формират се доброволчески отряди. След спорове се решава т.нар. Западен корпус да даде решително сражение по височините край Сливница. Именно там от 17 до 19 ноември се решава изходът от войната. Фронтовата линия при Сливница е разделена на 3 части, а съотношението е 12 000 българи срещу 25 000 сърби. Още в първия ден от боевете командваните от ротмистър Анастас Бендерев части нанасят удар по противника на височината Мека црев. На 18 ноември успехите са продължени от действията на капитан Зафиров при Комшица. Много усилия се полагат да бъде задържана Моравската дивизия, която се насочва в обход от юг към столицата. На 18 ноември отрядът на капитан Стефан Кисов е разбит, но забавя придвижването й. На 19 ноември, след нови попълнения и в двете страни, сърбите достигат 40 000, а българите 32 000. В този ден частите на капитан Христо Попов разгромяват сърбите при Гургулят. В същия ден сърбите са разбити на височината Три уши и започват да отстъпват от Сливнишката позиция. Инициативата преминава в български ръце и армията, командвана вече от майор Данаил Николаев, печели нова победа при Драгоман на 22 ноември, а в следващите дни превзема Цариброд и Пирот. Пътят към Ниш и пълният разгром на агресора е открит.

Успешно протичат действията и на север. Капитан Марин Маринов, командващ Бдинския полк, нарежда щикова атака - "На нож", като сам повежда бойците си и загива в боя. По-късно Бдинският полк е подкрепен от плевенските дружини и една батарея. Развихря се ожесточена борба за надмощие, но сърбите не успяват да издържат и обръщат в бяг. Усилията на противника да превземе града като аргумент при едни бъдещи преговори остават напразни.

При тази обстановка Австро-Унгария предприема действия за спасяване на Сърбия от унизителен погром. Заплахата към княз Александър I Батенберг, че ако настъплението към Ниш продължи, българите ще срещнат австро-унгарски части, изиграва своята роля. На 19 декември двете съседни страни сключват примирие, а на 2 март 1886 г. подписват и мирен договор в Букурещ.

След блестящия успех на Българската армия във "войната на капитаните срещу генералите”, предизвикал всеобщо възхищение, вече не може да става дума за възстановяване на статуквото в Източна Румелия. На 5 април 1886 г. е подписан т.нар. Топханенски акт, чрез който Турция признава Съединението на двете части на българската държава при одобрението на Великите сили.

Така е извършена първата крачка на националното обединение чрез едно рядко срещано единодействие на народа, армията, политическите фактори и княза, и то при неодобрението на почти всички Велики сили, както и откритата съпротива на някои съседни държави.

Съединисткият акт, военната му защита и дипломатическото му признаване имат огромно значение. България излиза от събитията териториално уголемена и с нараснал авторитет. Пътят за наистина независимо развитие на нашата държава е открит.