Опубліковано в Bulgaria - Соціальні взаємодії та розваги - 13 Oct 2019 07:30 - 0
Автор: ИВО СИРОМАХОВ
Валеше оня ситен студен дъжд, който най-много мокри. Бях се сгушил в яката на коженото яке като костенурка, която се опитва да скрие главата в корубата си.
Свечеряваше се и хората се прибираха от работа. Огромна върволица от мрачни лица, в мрачни дрехи, скрити под мрачни чадъри – черни, сиви или тъмнокафяви.
И някъде там в този сивочерен поток изгря един яркочервен чадър. Движеше се в съвсем друг ритъм и разстройваше дисциплинирания парад на мрачните чадъри. Все едно да видиш аржентинско танго в редиците на военен парад.
Тя наближи и видях, че под чадъра е още по-цветна. Ярките цветове й отиваха. Стискаше под мишница малка чантичка от плат, която я правеше да изглежда по-уязвима, отколкото е. Познах я. И тя ме позна. Обаче и двамата се направихме на велики и се отминахме вглъбени в собствената си важна незаменима същност. Веднага след като се разминахме съжалих, че не съм я заговорил. Надявах се и тя да е съжалила, макар че това е ебати тъпата утеха.
Случи се така, че и следващият ден беше дъждовен. Вървях по друга улица и се разминавах с други мрачни хора с други мрачни чадъри. Чадърите се движеха в същия банален ритъм на уморената походка.
С изключение на един.
Жълт като слънчоглед на Ван Гог.
Хората наоколо не го забелязваха. Аз обаче не можех да откъсна поглед от него. Жълтият чадър се поклащаше в ауфтакт, идваше към мен и когато ме наближи нарочно забави походката си, така че да видя кой го носи.
През капчиците вода, стичащи се от веждите ми, видях, че това е същата жена. Стори ми се, че тръгна към мен и ми стори, че ми се усмихна. Е, не точно усмивка, но може би някакво леко разпъване на устните вляво и вдясно, което…Познавам я, разбира се. Ей сега ше и кажа “здрасти”. Всъщност, по-добре е тя да ми каже “здрасти”. Не съм толкова закъсал, че да заговарям жени по улицата, я.
Жълтият чадър се поклати предизвикателно пред мен, тя ме погледна, задържа погледа си за няколко секунди, стисна малката си чантичка от плат и аха да ми каже нещо – отмина. Дееба тая гордост, дееба, псувах се. Какво ще ми стане, ако й кажа едно “здрасти”? Започнах да усещам как вродената ми надменност ми ебава майката.
През нощта сънувах цветни чадъри.
На третия ден пак валеше дъжд и реших изобщо да не излизам от вкъщи.
Аз хубаво го реших, ама се наложи. Цигарите ми свършиха и излязох до магазинчето отсреща. Излязох и застанах под козирката пред входа. Пръскаше ситен дъжд. Огледах се – по нашата малка улица нямаше никой.
Освен един чадър.
Оранжев.
Като слънце.
Поклащаше се бавно към мен.
Под него вървеше тя, стиснала чантичката си от плат под мишницата.
Бяхме сами на цялата улица.
Оранжевият чадър ме приближаваше.
Ето сега.
Е.
Моментът.
Нашият момент.
Ще се заговорим.
Под дъжда.
Колко романтично.
Оранжевият чадър ме наближи.
Размърдах нервно пръсти в кецовете си.
Стори ми се, че тя забавя походката си.
Ще се заприказваме, няма как.
Стоях под козирката в очакване на Големия миг.
Тя приближи, задържа погледа си върху мен…И отмина.
Проследих с поглед оранжевият чадър, поклащащ се между сивите сгради.
И повече не я видях.……..
След около седмица в една сива вечер от небето заваляха цветни чадъри – жълти, червени, зелени, оранжеви, сини, лилави. Спускаха се много елегантно, без да бързат и без да се бутат. Докосваха безшумно асфалта и се разтапяха в малки шарени локвички. Никой не ги видя.А аз ги гледах вцепенен.
В тоя момент разбрах, че от мен си е отишло нещо, което никога повече няма да се върне.
Валеше оня ситен студен дъжд, който най-много мокри. Бях се сгушил в яката на коженото яке като костенурка, която се опитва да скрие главата в корубата си.
Свечеряваше се и хората се прибираха от работа. Огромна върволица от мрачни лица, в мрачни дрехи, скрити под мрачни чадъри – черни, сиви или тъмнокафяви.
И някъде там в този сивочерен поток изгря един яркочервен чадър. Движеше се в съвсем друг ритъм и разстройваше дисциплинирания парад на мрачните чадъри. Все едно да видиш аржентинско танго в редиците на военен парад.
Тя наближи и видях, че под чадъра е още по-цветна. Ярките цветове й отиваха. Стискаше под мишница малка чантичка от плат, която я правеше да изглежда по-уязвима, отколкото е. Познах я. И тя ме позна. Обаче и двамата се направихме на велики и се отминахме вглъбени в собствената си важна незаменима същност. Веднага след като се разминахме съжалих, че не съм я заговорил. Надявах се и тя да е съжалила, макар че това е ебати тъпата утеха.
Случи се така, че и следващият ден беше дъждовен. Вървях по друга улица и се разминавах с други мрачни хора с други мрачни чадъри. Чадърите се движеха в същия банален ритъм на уморената походка.
С изключение на един.
Жълт като слънчоглед на Ван Гог.
Хората наоколо не го забелязваха. Аз обаче не можех да откъсна поглед от него. Жълтият чадър се поклащаше в ауфтакт, идваше към мен и когато ме наближи нарочно забави походката си, така че да видя кой го носи.
През капчиците вода, стичащи се от веждите ми, видях, че това е същата жена. Стори ми се, че тръгна към мен и ми стори, че ми се усмихна. Е, не точно усмивка, но може би някакво леко разпъване на устните вляво и вдясно, което…Познавам я, разбира се. Ей сега ше и кажа “здрасти”. Всъщност, по-добре е тя да ми каже “здрасти”. Не съм толкова закъсал, че да заговарям жени по улицата, я.
Жълтият чадър се поклати предизвикателно пред мен, тя ме погледна, задържа погледа си за няколко секунди, стисна малката си чантичка от плат и аха да ми каже нещо – отмина. Дееба тая гордост, дееба, псувах се. Какво ще ми стане, ако й кажа едно “здрасти”? Започнах да усещам как вродената ми надменност ми ебава майката.
През нощта сънувах цветни чадъри.
На третия ден пак валеше дъжд и реших изобщо да не излизам от вкъщи.
Аз хубаво го реших, ама се наложи. Цигарите ми свършиха и излязох до магазинчето отсреща. Излязох и застанах под козирката пред входа. Пръскаше ситен дъжд. Огледах се – по нашата малка улица нямаше никой.
Освен един чадър.
Оранжев.
Като слънце.
Поклащаше се бавно към мен.
Под него вървеше тя, стиснала чантичката си от плат под мишницата.
Бяхме сами на цялата улица.
Оранжевият чадър ме приближаваше.
Ето сега.
Е.
Моментът.
Нашият момент.
Ще се заговорим.
Под дъжда.
Колко романтично.
Оранжевият чадър ме наближи.
Размърдах нервно пръсти в кецовете си.
Стори ми се, че тя забавя походката си.
Ще се заприказваме, няма как.
Стоях под козирката в очакване на Големия миг.
Тя приближи, задържа погледа си върху мен…И отмина.
Проследих с поглед оранжевият чадър, поклащащ се между сивите сгради.
И повече не я видях.……..
След около седмица в една сива вечер от небето заваляха цветни чадъри – жълти, червени, зелени, оранжеви, сини, лилави. Спускаха се много елегантно, без да бързат и без да се бутат. Докосваха безшумно асфалта и се разтапяха в малки шарени локвички. Никой не ги видя.А аз ги гледах вцепенен.
В тоя момент разбрах, че от мен си е отишло нещо, което никога повече няма да се върне.
Підтримка
TheFlashTheFlashTheFlashTheFlashTheFlashstalounmrnnastaseArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaArjunaКоментарі (0)