Publicado en Bulgaria - Interacciones sociales y entretenimiento - 05 Nov 2019 21:21 - 0
Най-кървавата битка от Балканската война и разгромът на турската Източна армия
Автор: Петър Ангелов
През есента на 1912 година избухва Балканската война и българите поемат на нов поход към национално обединение, към освобождаване на земите с преобладаващо етническо българско население, поход към осъществяване на националния идеал. Боевете продължават няколко месеца, през които българите се втурват „на нож” под звуците на „Шуми Марица” и с мощни викове „Ура!” печелят множество победи. Един от първите и най-големи успехи в тази война е над турските укрепления при Люлебургас (15-20 октомври 1912 година).
След впечатляващата българска победа при Лозенград турците отстъпват и успяват да се прегрупират около линията Люлебургас – Бунархисар. Това се случва благодарение на българското забавяне – вместо да бъде преследван врагът е проведен парад, а и голяма част от офицерите смятат, че войниците имат нужда от почивка. Възползвайки се от това, Абдулах паша разпределя на левия и десния фланг шестте си налични корпуса – Първи, Втори, Трети, Четвърти, Седемнадесети и Осемнадесети, с обща численост почти 130 хиляди души. Целта е с едната армия да се спре устремът на българите, а с другата да се нанесе ответен удар.
Българското командване е раздвоено. От една страна, е идеята на генерал Фичев за предпазливи действия и напредване чрез заемане на утвърдени позиции, а от друга страна, е идеята на генерал Димитриев за настъпление към Люлебургас, където според него са разположени по-голяма част от вражеските войски. Това сериозно заблуждение у командващия, е породено от слабата фронтова информираност. Според Димитриев турците отстъпват на юг, за да не бъде пътят им към Цариград отрязан. За Бунархисар – Виза в щаба на Трета армия смятат, че само част от Трети корпус се е оттеглил там.
На 13 октомври генерал Фичев предлага на цар Фердинанд да се направи настъпление с Първа и Трета армия към Люлебургас – Бунархисар, като целта е противникът да се задържи с Трета, а Първа да нанесе решителен удар по левия фланг на турците. Фердинанд одобрява този ход, но един час по-късно генерал Димитриев дава нова информация за оттеглянето на вражеските сили от Бабаески към Люлебургас и това се оказва решаващо за избора на стратегия.
Късно вечерта на същата дата отделните армии получават директива №5, според която Първа армия трябва да нанесе решителен удар на противника на линията Бабаески – Люлебургас, а Трета армия чрез обходна маневра срещу десния му фланг да го отреже от посоката за отстъпление Люлебургас – Чорлу – Цариград. Конната дивизия получава задачата да осветли района Бабаески – Люлебургас – Караагач. Генерал Фичев все пак предвижда при евентуално изникване на главните вражески сили при Бунархисар, Първа и Трета армия да разменят ролите си.
На 14 октомври Първа и Трета български армии, с обща численост почти 110 хиляди души, подновяват настъплението си и след двудневен труден преход достигат до турските укрепителни линии. В това време двете турски армии са разположени съответно: дясното крило до градовете Сарай и Странджа, лявото до Муратлий и Родосто, а резервите на турската армия се намират при град Чорлу.
Рано сутрин на 16 октомври 1912 година втора бригада на Пета пехотна Дунавска дивизия се насочва към град Виза с идея за бързо и безпрепятствено превземане на вражеските позиции, но е спряна при Соуджакдере от настъпващия подсилен Трети корпус на турската армия. По скалистите височини на Странджа се водят ожесточени сражения, най-важното от които е при така наречената “Безименна точка”. Там Осемнадесети етърски и Двадесети добруджански полк успяват да отблъснат настъплението късно вечерта. Четвърта Преславска дивизия пък атакува височините около Караагач, попадайки под непрестанния обстрел на турците. Те успяват да прогонят окопалия се противник и завземат 36 оръдия.
За да подпомогне преславци, генерал Димитриев заповядва на Шеста Бдинска дивизия да атакува. Лично командващият дивизията генерал – майор Православ Тонев повежда втора бригада към село Тюркбей, достигайки до Караагачдере. В същото време първа бригада достига до Люлебургас, но контраатакувана от врага, е принудена да заеме отбранителна позиция по височините, чакайки пристигането на Първа софийска дивизия.
На следващия ден, 17 октомври, с Директива № 8 се променя стратегическият замисъл. Според него Трета армия трябва да привлече противника по фронта на заетата позиция, а Първа армия да нанесе решителен удар по левия му фланг. Това, естествено, е продиктувано от неправилната преценка за концентрацията на вражеските сили. В това време частите на Желязната дивизия настъпват смело към Люлебургас и успяват повторно да овладеят града. В същото време и втора бригада на Шеста бдинска дивизия успява да завладее вражеските позиции при Тюркбей.
Започват и боевете на Четвърта Преславска дивизия с намиращите се около нея турски части. Пета Дунавска дивизия води тежки битки с настъпващата Втора Източна турска армия. След привършване на боеприпасите българските войници са изтласкани на 6 – 7 километра от Бунархисар, където се окопават по хълмовете. Очертаващата се голяма опасност от обхождане на лявото крило, кара генерал Димитриев да поиска от Първа армия да впрегне всички сили на левия неприятелски фланг. Поради тежкото положение на Четвърта и Пета дивизия в боя са вкарани всички резервни части. В допълнение на това главният щаб на командването взима решение за обединяване на ръководството на двете армии. За ръководител е избран генерал Димитриев, въпреки че генерал Кутинчев в онзи момент е по-опитен.
На 18 октомври няма голяма промяна, но още от сутринта Шеста Бдинска дивизия преминава в решително настъпление и преследва отстъпващия противник до село Сатъкьой. Четвърта Преславска дивизия продължава с настъплението си и успява да нанесе удар на противниковите части, с което помагат и на отбраняващата се Дунавска дивизия. Противникът е принуден да се оттегли. Генерал Димитриев докладва следното на цар Фердинанд:
„След тридневни извънредно упорити боеве, днес със съвместните усилия на двете съединени армии ние обърнахме противника в пълно бягство. Недостъпната почти линия Бунархисар – Люлебургас е пред стъпите на Ваше Величество.”
На 19 октомври отбраняващата се до този момент дунавска дивизия започва настъпление срещу противника и двете страни хвърлят всичките си налични сили в боя. Намесва се и току-що пристигналата Трета пехотна Балканска дивизия на генерал Иван Сарафов, което се оказва решаващо в ситуацията. Въпреки умората, желанието на двамата командващи генерали ( Димитриев и Кутинчев) е Българската армия да преследва врага, но нареждането на Генералния щаб е за преустановяване на настъплението. На 20 октомври ( 2 ноември ) последните турски сили са изтласкани и Люлебургас – Бунархисарската операция завършва с български успех. Желанието на генералите Димитриев и Кутинчев за преследване на противника отново излиза на преден план и те докладват следното:
„В намерение сме утре да преминем в настъпление със захождане дясното рамо на 3-а армия, за да ги притиснем към Странджа и отхвърлим от Чорлу.”
Заповедта на Главния команден щаб отново гласи обратното – без преследване и преустановяване на настъплението. Това позволява на вражеските сили да се оттеглят и прегрупират в Чаталджа, където две седмици по-късно успяват да спрат окончателно българския устрем. Интересно е какво пише лорд Ноел Бъкстон за храбростта и непримиримостта на българските войници. Бойният вик „Напред ! На нож” е звучал на турците като „По пет на нож”. Шокът за врага от неспиращите български атаки е бил много голям. Ето какво пише един турски войник в частно писмо:
„Но тук положението е отчаяно. Ние тук сме около 70 000 и трябва да отстъпим. Всеки ден нас ни мокри дъждът, ние спим в калта. Аз съжалявам, че съм войник и даже че съм се родил на света”.
Резултатите от петдневните боеве са красноречиви – 20 162 убити и ранени български войници (почти ¼ от общия брой за цялата война) срещу 25 – 30 000 убити и ранени турски съперници. Сблъсъкът при Люлебургас е най-голямата битка, водена в Европа между Френско-пруската война и Първата световна война.
Автор: Петър Ангелов
През есента на 1912 година избухва Балканската война и българите поемат на нов поход към национално обединение, към освобождаване на земите с преобладаващо етническо българско население, поход към осъществяване на националния идеал. Боевете продължават няколко месеца, през които българите се втурват „на нож” под звуците на „Шуми Марица” и с мощни викове „Ура!” печелят множество победи. Един от първите и най-големи успехи в тази война е над турските укрепления при Люлебургас (15-20 октомври 1912 година).
След впечатляващата българска победа при Лозенград турците отстъпват и успяват да се прегрупират около линията Люлебургас – Бунархисар. Това се случва благодарение на българското забавяне – вместо да бъде преследван врагът е проведен парад, а и голяма част от офицерите смятат, че войниците имат нужда от почивка. Възползвайки се от това, Абдулах паша разпределя на левия и десния фланг шестте си налични корпуса – Първи, Втори, Трети, Четвърти, Седемнадесети и Осемнадесети, с обща численост почти 130 хиляди души. Целта е с едната армия да се спре устремът на българите, а с другата да се нанесе ответен удар.
Българското командване е раздвоено. От една страна, е идеята на генерал Фичев за предпазливи действия и напредване чрез заемане на утвърдени позиции, а от друга страна, е идеята на генерал Димитриев за настъпление към Люлебургас, където според него са разположени по-голяма част от вражеските войски. Това сериозно заблуждение у командващия, е породено от слабата фронтова информираност. Според Димитриев турците отстъпват на юг, за да не бъде пътят им към Цариград отрязан. За Бунархисар – Виза в щаба на Трета армия смятат, че само част от Трети корпус се е оттеглил там.
На 13 октомври генерал Фичев предлага на цар Фердинанд да се направи настъпление с Първа и Трета армия към Люлебургас – Бунархисар, като целта е противникът да се задържи с Трета, а Първа да нанесе решителен удар по левия фланг на турците. Фердинанд одобрява този ход, но един час по-късно генерал Димитриев дава нова информация за оттеглянето на вражеските сили от Бабаески към Люлебургас и това се оказва решаващо за избора на стратегия.
Късно вечерта на същата дата отделните армии получават директива №5, според която Първа армия трябва да нанесе решителен удар на противника на линията Бабаески – Люлебургас, а Трета армия чрез обходна маневра срещу десния му фланг да го отреже от посоката за отстъпление Люлебургас – Чорлу – Цариград. Конната дивизия получава задачата да осветли района Бабаески – Люлебургас – Караагач. Генерал Фичев все пак предвижда при евентуално изникване на главните вражески сили при Бунархисар, Първа и Трета армия да разменят ролите си.
На 14 октомври Първа и Трета български армии, с обща численост почти 110 хиляди души, подновяват настъплението си и след двудневен труден преход достигат до турските укрепителни линии. В това време двете турски армии са разположени съответно: дясното крило до градовете Сарай и Странджа, лявото до Муратлий и Родосто, а резервите на турската армия се намират при град Чорлу.
Рано сутрин на 16 октомври 1912 година втора бригада на Пета пехотна Дунавска дивизия се насочва към град Виза с идея за бързо и безпрепятствено превземане на вражеските позиции, но е спряна при Соуджакдере от настъпващия подсилен Трети корпус на турската армия. По скалистите височини на Странджа се водят ожесточени сражения, най-важното от които е при така наречената “Безименна точка”. Там Осемнадесети етърски и Двадесети добруджански полк успяват да отблъснат настъплението късно вечерта. Четвърта Преславска дивизия пък атакува височините около Караагач, попадайки под непрестанния обстрел на турците. Те успяват да прогонят окопалия се противник и завземат 36 оръдия.
За да подпомогне преславци, генерал Димитриев заповядва на Шеста Бдинска дивизия да атакува. Лично командващият дивизията генерал – майор Православ Тонев повежда втора бригада към село Тюркбей, достигайки до Караагачдере. В същото време първа бригада достига до Люлебургас, но контраатакувана от врага, е принудена да заеме отбранителна позиция по височините, чакайки пристигането на Първа софийска дивизия.
На следващия ден, 17 октомври, с Директива № 8 се променя стратегическият замисъл. Според него Трета армия трябва да привлече противника по фронта на заетата позиция, а Първа армия да нанесе решителен удар по левия му фланг. Това, естествено, е продиктувано от неправилната преценка за концентрацията на вражеските сили. В това време частите на Желязната дивизия настъпват смело към Люлебургас и успяват повторно да овладеят града. В същото време и втора бригада на Шеста бдинска дивизия успява да завладее вражеските позиции при Тюркбей.
Започват и боевете на Четвърта Преславска дивизия с намиращите се около нея турски части. Пета Дунавска дивизия води тежки битки с настъпващата Втора Източна турска армия. След привършване на боеприпасите българските войници са изтласкани на 6 – 7 километра от Бунархисар, където се окопават по хълмовете. Очертаващата се голяма опасност от обхождане на лявото крило, кара генерал Димитриев да поиска от Първа армия да впрегне всички сили на левия неприятелски фланг. Поради тежкото положение на Четвърта и Пета дивизия в боя са вкарани всички резервни части. В допълнение на това главният щаб на командването взима решение за обединяване на ръководството на двете армии. За ръководител е избран генерал Димитриев, въпреки че генерал Кутинчев в онзи момент е по-опитен.
На 18 октомври няма голяма промяна, но още от сутринта Шеста Бдинска дивизия преминава в решително настъпление и преследва отстъпващия противник до село Сатъкьой. Четвърта Преславска дивизия продължава с настъплението си и успява да нанесе удар на противниковите части, с което помагат и на отбраняващата се Дунавска дивизия. Противникът е принуден да се оттегли. Генерал Димитриев докладва следното на цар Фердинанд:
„След тридневни извънредно упорити боеве, днес със съвместните усилия на двете съединени армии ние обърнахме противника в пълно бягство. Недостъпната почти линия Бунархисар – Люлебургас е пред стъпите на Ваше Величество.”
На 19 октомври отбраняващата се до този момент дунавска дивизия започва настъпление срещу противника и двете страни хвърлят всичките си налични сили в боя. Намесва се и току-що пристигналата Трета пехотна Балканска дивизия на генерал Иван Сарафов, което се оказва решаващо в ситуацията. Въпреки умората, желанието на двамата командващи генерали ( Димитриев и Кутинчев) е Българската армия да преследва врага, но нареждането на Генералния щаб е за преустановяване на настъплението. На 20 октомври ( 2 ноември ) последните турски сили са изтласкани и Люлебургас – Бунархисарската операция завършва с български успех. Желанието на генералите Димитриев и Кутинчев за преследване на противника отново излиза на преден план и те докладват следното:
„В намерение сме утре да преминем в настъпление със захождане дясното рамо на 3-а армия, за да ги притиснем към Странджа и отхвърлим от Чорлу.”
Заповедта на Главния команден щаб отново гласи обратното – без преследване и преустановяване на настъплението. Това позволява на вражеските сили да се оттеглят и прегрупират в Чаталджа, където две седмици по-късно успяват да спрат окончателно българския устрем. Интересно е какво пише лорд Ноел Бъкстон за храбростта и непримиримостта на българските войници. Бойният вик „Напред ! На нож” е звучал на турците като „По пет на нож”. Шокът за врага от неспиращите български атаки е бил много голям. Ето какво пише един турски войник в частно писмо:
„Но тук положението е отчаяно. Ние тук сме около 70 000 и трябва да отстъпим. Всеки ден нас ни мокри дъждът, ние спим в калта. Аз съжалявам, че съм войник и даже че съм се родил на света”.
Резултатите от петдневните боеве са красноречиви – 20 162 убити и ранени български войници (почти ¼ от общия брой за цялата война) срещу 25 – 30 000 убити и ранени турски съперници. Сблъсъкът при Люлебургас е най-голямата битка, водена в Европа между Френско-пруската война и Първата световна война.
Apoyo
Jehutimeshan TervelBardokvaComentarios (0)