Publicado en Bulgaria - Interacciones sociales y entretenimiento - 04 Nov 2019 00:56 - 1
Верни до гроб – подвигът на Гюро Михайлов и неговите другари
Автор: Стоян Тачев
Мнозина са чували или употребявали израза „като Гюро Михайлов на пост“. За някои този израз означава безсмислена упоритост, за други – безпримерен героизъм. Обичан от едни и хулен от други, редник Гюро Михайлов от трета рота на Първа Пловдивска дружина и днес е символ на безумна храброст и безпределна вярност към дълга и към България.
Едва ли ние днес можем да вникнем в духа на времето на Гюро и да разберем докрай какво го е накарало да остане на поста си и да изгори жив в пожара в сградата на Румелийската милиция. Може би не е и нужно – само когато се окажем в тежко и безизходно положение, нека се сетим за този осемнадесетгодишен млад мъж, който избира да умре, но да изпълни дълга си, да умре, но да не посрами името си.
Нека се сетим, че освен ежедневните ни боричкания, дребни и по-големи проблеми, съществуват и думи като дълг, вярност, чест, които имат своето не просто значение, но и приложение. В същия пожар, в който загива Гюро Михайлов, загиват още четири души – целият караул на щаба на Румелийската милиция, всички до един негови другари. Днешният ни разказ е за подвига на петимата, символ на изпълнен войнишки и другарски дълг.
Според официалните източници Гюро Михайлов е роден около 1862 година в Рахманли, днес Розовец, в полите на Средна гора. Полковник Стефан Тошев, по-късно прославен генерал, споменава Дермендере, днес Първенец, като родно място на героя. По-голямата част от краткия живот на Гюро минава в родното му село – той е юноша, когато избухва Априлското въстание и е свидетел на освободителната Руско-турска война.
В средата на 1880 година Гюро отива войник и служи в трета рота на Първа пеша Пловдивска дружина. Служи шест месеца до фаталната за него и другарите му нощ на Бъдни вечер, 1880 година. На караул в сградата на щаба застъпват Никола Костадинов-разводач и началник на караула, Гюро Михайлов, Костадин Аргиров, Илия Кръстев и Митю Петков – часови.
Постът на Гюро е на третия етаж, при паричния ковчег на Първа дружина, в който се съхраняват документи и парични ценности. Караулът протича без инциденти, когато ненадейно в 23 часа на първия етаж на сградата избухва пожар. Пожарът е забелязан твърде късно от часовите на долните етажи, сградата е стара и почти изцяло от дърво. Никола Костадинов и другите часови успяват да се спасят от пламъците, като се качват на втория етаж. Гюро Михайлов обаче е на третия. Освен това той добре помни думите на военния устав, приет през предната 1879 година. Член 115 от устава гласи следното:
Часовоят е длъжен:
1. Внимателно да варди поста си и всичко, що му е дадено за наглеждане.
2. Да не напуща поста си, догдето не го сменят или приберат, ако и животът му да е в опасност.
Да напусне поста си той не може, докато не го смени друг часовой или не го прибере разводачът му. За зла беда, разводачът Никола Костадинов, който е тръгнал да го освободи от поста, се сеща, че си е забравил пушката в пирамидата и за да я спаси, се връща на приземния първи етаж. Забавя се фатално и пламъците на пожара му преграждат пътя. Така умира единственият човек, който по устав може да освободи Гюро Михайлов от поста му.
Паниката обхваща служещите в сградата и те бързат да се спасят. Вестовои, чиновници, дори един стражар подканват младия войник да бяга и да се спасява, защото всяка минута е ценна. Когато един от тях се приближава до часовоя Гюро, той насочва пушката си и твърдо казва:
– Назад! Няма да напусна поста си докато не ме сменят!
Отговарят му, че разводачът му е загинал и няма кой да го освободи от поста му, но той не помръдва.
Другарите му на втория етаж разбират, че разводачът им е загинал, но не могат да му помогнат – стълбите са пламнали и до третия етаж не може да се стигне.
– Бягай, Гюро! Спасявай се! Ще изгорим живи! – викат другарите му.
Непоколебим, Гюро Михайлов седи на своя пост. Не се поддава на паника, не се впечатлява от виковете на другарите си. Стиснал здраво пушката, той не помръдва от мястото си. Обхващат го пламъците на пожара, но той невъзмутим, остава на поста си докрай. Не мръдва нито милиметър от мястото си.
Другарите му, за да не загинат в пожара, се хвърлят през прозорците и загиват на място. На другия ден целият град се стича на погребението на петимата другари, ковчезите им са носени на ръце от офицери и граждани на Пловдив. Те са неразделни и в смъртта – погребани са в общ гроб.
Имал ли е избор Гюро Михайлов, можел ли е да напусне поста си? Вероятно според разбиранията на младият мъж от село Рахманли напускането на поста би означавало вечен срам, неизпълнен синовен и войнишки дълг. Би означавало вечен срам върху името на новосъздадената българска войска, върху българския войник.
Ето какво пише за него през 1901 година бъдещият генерал Стефан Тошев:
Войнишките читанки ще се пълнят постоянно с достойния за подражание негов пример и песните и приказките по седенките и тлъките няма да престанат да възпяват неговото геройско самопожертвувание като часовой. И ако ли днес Гюро Михайлов за нас е само велик войник, който по своята самоотверженост и честната си душа стои на първо място между нашите герои, то той подир години ще бъде светец за благодарното потомство и неговото име ще бъте написано със златни слова във всяка българска казарма.
Днес можете да видите паметника им пред Военния клуб в Пловдив. Демонтиран и местен неколкократно, той сякаш винаги ще е в душите ни, сякаш за да ни напомня последните посланието, което и големият Симеон Радев отправя преди смъртта си: „Дадох ли нещо на България?“.
Нека почетем паметта на петимата загинали войници с думите на Вазовото стихотворение, написано за подвига им:
При гробът
(На загиналите солдати (часови) в пожара на 25 декември 1880 в Пловдив)
Спете тихо, служители простина
дълга, на светата родина,
мир на вашите страдалчески кости,
чест на вашата скръбна гробница!
Млади йощ, бой и смърт невидели,
вий знаяхте как се храбро гине,
вий знаяхте, о синове смели,
що е чест и безукорно име.
Вий казахте: "Да умрем е тежко
без борба, на стихията жертва,
но за нас няма студ, няма тежко
при дълга, при войнишката клетва."
Нека лютият дим да ви давии
свирепият плам да ви пали
вий остахте всред мъките прави,
никой своя живот не пожали.
Изтърпяхте страдания много!
Но смъртта пред страха бе приятна.
Вий честта си запазихте строго,
вашто знаме остана без пятно.
Спете тихо - България пращавам венец
и от зло се не плаши,
таквиз синове честни дор ражда,
дор я кичат гробове кат ваший.
Източник:⦁ Полковник Стефан Тошев (1901) „Войнишка клетва“ , книжка за раздаване на войниците от II Тракийска дивизия
Автор: Стоян Тачев
Мнозина са чували или употребявали израза „като Гюро Михайлов на пост“. За някои този израз означава безсмислена упоритост, за други – безпримерен героизъм. Обичан от едни и хулен от други, редник Гюро Михайлов от трета рота на Първа Пловдивска дружина и днес е символ на безумна храброст и безпределна вярност към дълга и към България.
Едва ли ние днес можем да вникнем в духа на времето на Гюро и да разберем докрай какво го е накарало да остане на поста си и да изгори жив в пожара в сградата на Румелийската милиция. Може би не е и нужно – само когато се окажем в тежко и безизходно положение, нека се сетим за този осемнадесетгодишен млад мъж, който избира да умре, но да изпълни дълга си, да умре, но да не посрами името си.
Нека се сетим, че освен ежедневните ни боричкания, дребни и по-големи проблеми, съществуват и думи като дълг, вярност, чест, които имат своето не просто значение, но и приложение. В същия пожар, в който загива Гюро Михайлов, загиват още четири души – целият караул на щаба на Румелийската милиция, всички до един негови другари. Днешният ни разказ е за подвига на петимата, символ на изпълнен войнишки и другарски дълг.
Според официалните източници Гюро Михайлов е роден около 1862 година в Рахманли, днес Розовец, в полите на Средна гора. Полковник Стефан Тошев, по-късно прославен генерал, споменава Дермендере, днес Първенец, като родно място на героя. По-голямата част от краткия живот на Гюро минава в родното му село – той е юноша, когато избухва Априлското въстание и е свидетел на освободителната Руско-турска война.
В средата на 1880 година Гюро отива войник и служи в трета рота на Първа пеша Пловдивска дружина. Служи шест месеца до фаталната за него и другарите му нощ на Бъдни вечер, 1880 година. На караул в сградата на щаба застъпват Никола Костадинов-разводач и началник на караула, Гюро Михайлов, Костадин Аргиров, Илия Кръстев и Митю Петков – часови.
Постът на Гюро е на третия етаж, при паричния ковчег на Първа дружина, в който се съхраняват документи и парични ценности. Караулът протича без инциденти, когато ненадейно в 23 часа на първия етаж на сградата избухва пожар. Пожарът е забелязан твърде късно от часовите на долните етажи, сградата е стара и почти изцяло от дърво. Никола Костадинов и другите часови успяват да се спасят от пламъците, като се качват на втория етаж. Гюро Михайлов обаче е на третия. Освен това той добре помни думите на военния устав, приет през предната 1879 година. Член 115 от устава гласи следното:
Часовоят е длъжен:
1. Внимателно да варди поста си и всичко, що му е дадено за наглеждане.
2. Да не напуща поста си, догдето не го сменят или приберат, ако и животът му да е в опасност.
Да напусне поста си той не може, докато не го смени друг часовой или не го прибере разводачът му. За зла беда, разводачът Никола Костадинов, който е тръгнал да го освободи от поста, се сеща, че си е забравил пушката в пирамидата и за да я спаси, се връща на приземния първи етаж. Забавя се фатално и пламъците на пожара му преграждат пътя. Така умира единственият човек, който по устав може да освободи Гюро Михайлов от поста му.
Паниката обхваща служещите в сградата и те бързат да се спасят. Вестовои, чиновници, дори един стражар подканват младия войник да бяга и да се спасява, защото всяка минута е ценна. Когато един от тях се приближава до часовоя Гюро, той насочва пушката си и твърдо казва:
– Назад! Няма да напусна поста си докато не ме сменят!
Отговарят му, че разводачът му е загинал и няма кой да го освободи от поста му, но той не помръдва.
Другарите му на втория етаж разбират, че разводачът им е загинал, но не могат да му помогнат – стълбите са пламнали и до третия етаж не може да се стигне.
– Бягай, Гюро! Спасявай се! Ще изгорим живи! – викат другарите му.
Непоколебим, Гюро Михайлов седи на своя пост. Не се поддава на паника, не се впечатлява от виковете на другарите си. Стиснал здраво пушката, той не помръдва от мястото си. Обхващат го пламъците на пожара, но той невъзмутим, остава на поста си докрай. Не мръдва нито милиметър от мястото си.
Другарите му, за да не загинат в пожара, се хвърлят през прозорците и загиват на място. На другия ден целият град се стича на погребението на петимата другари, ковчезите им са носени на ръце от офицери и граждани на Пловдив. Те са неразделни и в смъртта – погребани са в общ гроб.
Имал ли е избор Гюро Михайлов, можел ли е да напусне поста си? Вероятно според разбиранията на младият мъж от село Рахманли напускането на поста би означавало вечен срам, неизпълнен синовен и войнишки дълг. Би означавало вечен срам върху името на новосъздадената българска войска, върху българския войник.
Ето какво пише за него през 1901 година бъдещият генерал Стефан Тошев:
Войнишките читанки ще се пълнят постоянно с достойния за подражание негов пример и песните и приказките по седенките и тлъките няма да престанат да възпяват неговото геройско самопожертвувание като часовой. И ако ли днес Гюро Михайлов за нас е само велик войник, който по своята самоотверженост и честната си душа стои на първо място между нашите герои, то той подир години ще бъде светец за благодарното потомство и неговото име ще бъте написано със златни слова във всяка българска казарма.
Днес можете да видите паметника им пред Военния клуб в Пловдив. Демонтиран и местен неколкократно, той сякаш винаги ще е в душите ни, сякаш за да ни напомня последните посланието, което и големият Симеон Радев отправя преди смъртта си: „Дадох ли нещо на България?“.
Нека почетем паметта на петимата загинали войници с думите на Вазовото стихотворение, написано за подвига им:
При гробът
(На загиналите солдати (часови) в пожара на 25 декември 1880 в Пловдив)
Спете тихо, служители простина
дълга, на светата родина,
мир на вашите страдалчески кости,
чест на вашата скръбна гробница!
Млади йощ, бой и смърт невидели,
вий знаяхте как се храбро гине,
вий знаяхте, о синове смели,
що е чест и безукорно име.
Вий казахте: "Да умрем е тежко
без борба, на стихията жертва,
но за нас няма студ, няма тежко
при дълга, при войнишката клетва."
Нека лютият дим да ви давии
свирепият плам да ви пали
вий остахте всред мъките прави,
никой своя живот не пожали.
Изтърпяхте страдания много!
Но смъртта пред страха бе приятна.
Вий честта си запазихте строго,
вашто знаме остана без пятно.
Спете тихо - България пращавам венец
и от зло се не плаши,
таквиз синове честни дор ражда,
дор я кичат гробове кат ваший.
Източник:⦁ Полковник Стефан Тошев (1901) „Войнишка клетва“ , книжка за раздаване на войниците от II Тракийска дивизия
Apoyo
Alcekhan TervelJehutimesComentarios (1)
o7