Published in Bulgaria - Social interactions and entertainment - 21 Oct 2019 23:12 - 1
Спасяването на Европа: Разгромът на полумесеца при Константинопол
Автор: Веселин Асенов
Този материал е втора част на изследване, обхващащо войната на Тервел с арабите и разглежда хода на победоносния за България конфликт. За да прочетете първата част моля погледнете предишната статия
Нахлуването на войските на Умайадския халифат на византийска територия започва още през късната 715 г. на териториите на днешна Анталия и Киликия. Използвайки династичните борби в Константинопол и слабостта на ромейската централна власт, арабският командир Маслама нарежда армейски авангард да си проправи път през планините Таурус, разделящи егейското крайбрежие на Мала Азия от централното анатолийско плато и да установи предмостие за главните арабски сили, делегирани за превземането на византийската столица.В изпълнение на този план, през пролетта на 716 г., войските на Маслама установяват полевата си база в темата Тракисия и прекарват следващата година в стълкновения с византийските войски, намиращи се в региона, и в консолидиране на силите си. Маслама пристъпва към първостепенната задача на военната си кампания едва през лятото на 717 г., когато след успешно форсиране на Дарданелите обсажда Константинопол по суша и откъм Мраморно море. Макар да не се коментира от изворите, не е изключено арабският главнокомандващ да е разположил военни части и откъм малоазийския бряг, за да предотврати присъединяването на ромейски военни формирования останали в Мала Азия към константонополския гарнизон.
Ромейски император по това време е наскоро възцарилият се победител от византийската гражданска война Лъв III Исавър. Възвеличаван от поддръжниците си като талатнлив военачалник и стратег, византийският василевс, още в хода на династичните междуособици, влиза на няколко пъти в единоборство с арабския главнокомандващ в сблъсък на тактически усет и предводителски умения. Историографските изследвания на взаимоотношенията между бъдещия император Лъв и арабския военачалник в хода на 715 – 716 г., дават основание за предположения, че Маслама е хранел надежди превземането на византийската столица да се осъществи именно чрез съдействието на Лъв Исавър.
Надявайки се, че ако подкрепи стратегът на анатолийската тема в домогванията му към константинополския престол, той от своя страна ще поеме васални задължения към Умаядите, отваряйки за арабите портите към Европа.В полза на това твърдение говори леката обсадна екипировка, която арабската армия носи със себе си – крайно недостатъчна за ефективното преодоляване на масивните стени на византийската столица. В действителност обаче, едва ли в плановете на Лъв някога е влизало изпълнението на договорките, които е имал с Маслама. Използвайки арабския военачалник, като средство за реализирането на собствените си амбиции, Лъв III излиза победител в конфронтациите си с Маслама и се превръща в логичния избор, който да изведе Византия от държавната криза и да предотврати арабското нахлуване в Константинопол.
Мобилизирайки наличните сили на империята за предстоящата атака обаче, византийският император осъзнава, че този път Византия е изправена пред по-голяма заплаха, отколкото е в състояние да надвие сама. Главните сили на арабската армия надхвърлят многократно няколкото десетки хиляди ромейски бойци, с които Лъв III разполага в малоазийските и балкански византийски владения. Преди арабите да са стегнали в смъртен обръч Константинопол, владетелят на Източната римска империя отправя отчаян призив за помощ към единствения владетел, който би могъл да откликне навреме – византийският кесар и български кан Тервел.
Причините, стоящи зад положителния отговор на владетеля на българите към визанийската молба е плод на дългогодишни дебати. Впечатлени от факта, че обикновен „варварски владетел“ се е отзовал на помощ на един от градовете, считани за световни християнски столици, някои извори отиват дотам, че дори спекулират с идеята, че самият Тервел в действителност е бил покръстен и действията му не могат да бъдат обяснени с нищо друго, освен с религиозна солидарност. Макар да няма никакви доказателства, че българският владетел е приемал христово кръщение, когато и да било в живота си, тази теза се радва на своите поддръжници сред някои западни хронисти. И макар че на историческата наука е известно, че дядото на Тервел – Кубрат е бил покръстен при пребиваването си в Константинопол след приемането на сана патриций, това не е задължително непременно да означава, че Тервел е бил подложен на същото при приемането на
собствената си кесарска титла във византийската столица. Разбира се, предвид отдалечеността на тези исторически събития от нас, е неимоверно трудно да се каже какво в действителност е ръководело българския кан във взетото решение.
Не е изключено владетелят да е прозирал намеренията на арабите, които след овладяването на Константинопол и подчиняването на Византийската империя са щели да се окажат непосредствен враг за неговата държава. Също толкова вероятно е Тервел да е оказал помощ на византийците, защото те са били противникът, който е познавал, с който е израснал. В добри или лоши държавни взаимоотношения с българите, за Тервел ромеите са били ясна величина, чийто движещи мотиви и стратегии е разбирал и съответно контрирал, когато е необходимо. Арабите от друга страна са неизвестнен опонент, който българският кан не е можел да допусне да се установи до все още укрепващата българска държава.
На помощ на ромейската столица, Тервел изпраща около 20 000-на българска конна и пехотна армия. Макар тези войски да не са достатъчни, за да неутрализират численото превъзходство на арабите, те принуждават войските на Маслама да се сражават на няколко фронта едновременно, което оказва напрежение върху арабската бойна линия. Маслама придобива лични впечатления за това колко опасен противник са българите, когато според Михаил Сирийски, при прехвърлянето на главните арабски сили, посредством кораби през Дарданелите, български отряд извършил светкавично нападение, избивайки арабски авангард от около 4000 души.
Самият Маслама бил в предните линии и едва се спасил. Това принуждава арабският главнокомандващ да приеме българите за сериозна заплаха и да заповяда направата на ровове около арабския стан – един между него и Константинопол и друг, който да пази арабския тил от български нападения. Това начинание само по себе си говори за огромната численост на арабските сили, тъй като изворите изрично ни споменават, че от двете си страни арабският стан граничел с морето. Знаейки това, достигаме бързо до заключението, че за да е коректно едно подобно изказване на хрониките, арабите е трябвало да покрият обща площ от около 25 – 30 км сухопътна линия, за да поставят византийската столица под пълна блокада по земя. Охраната на тиловия ров била поверена на Убайда, известен арабски предводител, който разполагал с двадесетхилядна войска под свое командване за целта. В опит да неутрализира българската заплаха в арабския тил, Убайда преустановява отбранителните си задължения и повежда ариегарда си в атака, търсейки решително сражение с войските на Тервел. Съумявайки да подлъжат арабите в преследване, симулирайки отстъпление, българите обкръжават силите на Убайда и му нанасят съкрушително поражение, като според Анонимната сирийска хроника от 846 г. „голяма част от неговата (на Убайда) армия бе унищожена от българите“.
Така, принудени да защитават собствения си стан от атаките на българските войски и от разположените в Константинопол ромейски бойци, арабите се превръщат от обсаждащи в обсадени. На подобно заключение навежда и арабският източник „Аноним на Гуе“, който ни казва, че арабите „обсаждайки града от запад откъм сушата, трябвало да се бият с бурджаните (българите). Те (арабите) дори били обкръжени от тях.“
Зимата на 717 г. идва като поредното доказателство за това, колко често времето оказва своето влияние върху хода на историята. Продължителните и сурови студове утежняват положението, както за арабите, така и за защитниците. Няма как да знаем, доколко снабдени с продоволствия са били българските войски и защитниците на Константинопол, но изворите изобилстват от информация за тежкото положение в арабския стан. Според Михаил Сирийски, хората на Маслама не можели да изминат повече от две мили около лагера си в опит да открият храна, без да бъдат атакувани от български войски. Загубили по-голямата част от припасите си, след ловък маньовър на Лъв Исавър, арабите били принудени според някои източници да се борят с глада, като консумирали „сметта от корабите си, дребни камъни и дори труповете на загиналите си съратници.“ Болести и премръзване станали част от ежедневието на войската на Маслама, но както заявява Михаил Сирийски, „те се бояли да се оттеглят: първо, от техния цар, второ от морето и трето от българите.
Вихърът на смъртта ги грабнал.“Без надеждни изворни данни е невъзможно да знаем какво е ставало по същото време във византийска Мала Азия, но по-късните действия на ромейски военни сили на нейна територия дават възможност да се заключи, че въпреки блокадата на Константинопол, Лъв III все пак е поддържал определена комуникация с войските на империята и е отзовал византийски легиони, които тепърва се включвали в битката за съдбата на Европа. Снабдяването на арабската армия по море също ставало невъзможно. Излизайки иззад преградения с верига още в началото на обсадата Босфор, имперският флот на Византия, разчупва линията на арабската марина край Галата. Тежките ромейски дромони, екипирани със сифони за изхвърляне на гръцки огън, потапяли с лекота арабските шини, възвръщайки византийската доминация по море.
Макар арабите и много други народи по това време да използват разнообразни аналози на сместа, известна като гръцки огън, изворите ни говорят, че никой не е успял да възпроизведе с точност нейния ефект, поради което и способът за нейното приготвяне остава старателно пазена византийска тайна за много столетия. Гръцкият огън намира широко приложение в ромейското военно дело, приемайки разнообразни форми – от сифони, изхвърлящи нажежената смес срещу вражески кораби, проектили, поставени в специални делви, ръчни гранати и дори преносими версии на корабните оръжейни установки, които били употребявани от подразделение от византийски войници, наричани сифонари.
Въпреки всичко, тласкани от силната си вяра в своя предводител, арабите преживяват зимата на 717 г. и подновяват бойните действия през пролетта и лятото на 718 г. В опит да се измъкнат от критичното положение, в което се намирали, те решават да атакуват българските позиции с надеждата, че една решителна победа над ромейските съюзници, ще обезвери защитниците на града и това ще доведе до падането на Константинопол. Така, въпреки че според Михаил Сирийски „арабите се страхували от българите повече от ромеите“, войските на Маслама правят последно усилие за офанзива в хода на бойната си кампания. В завързалото се сражение арабите дали огромни жертви вариращи според различните изворни данни в рамките на 20 – 32 000 души.Междувременно малоазийските византийски войски надвиват арабска армия в провинцията Витиния, изпратена от Умайадския халифат в помощ на войските на Маслама, а ромейският флот осуетява на два пъти включването на свежи арабски подкрепления откъм морето. Изходът на кампанията на Маслама през лятото на 718 г., в крайна сметка решава съдбата на втория и последен опит, който арабите правят за превземането на византийската столица. Новият арабски халиф Омар II, с цел предотвратяване даването на още жертви за очевидно обречена кауза, нарежда на Маслама да отстъпи с оцелелите си войски и флот, оставяйки на българските и ромейските съюзници да направят равносметка за собствените си загуби в хода на едногодишната обсада на Константинопол.
В характерния за много средновековни хронисти пропаганден стил, по-късните арабски летописци съумяват да представят катастрофалната загуба като своеобразна победа, описвайки ни картина, в която арабският главнокомандващ е поканен в Константинопол от император Лъв Исавър след вдигането на обсадата на града. В тази митологична сцена Маслама, съпровождан от тридесет конника е ескортиран до църквата „Света София“, където ромейският василевс му изказва своите адмирации, като на достоен противник. В допълнение, някои арабски хроники твърдят, че впечатлен от арабската смелост по време на обсадата, император Лъв удовлетворява молбата на Маслама за построяването на първата мюсюлманска джамия в Константинопол близо до градския преториум.
Подобни митологизирани случки, разбира се, се разглеждат със скептицизъм от съвременните историографи, поради редиците несъответствия с действителните събития. Дори и да е имало среща между ромейския император и арабския главнокомандващ с цел обсъждането на арабското оттегляне, е крайно съмнително тя да е протекла по начина описан от арабските хронисти. Археологическите проучвания от своя страна датират джамията в преториума на Константинопол от 860 г., когато е и засвидетелствано установяването на арабско посолство в града, за обслужването религиозните нужди на което е и построен мюсюлманския богослужебен храм.
Решителните действия на българите и ромеите през 718 г. довели до разгрома на армиите на Маслама и не позволили създаването на арабско предмостие към сърцето на Европа. Около десетилетие по-късно през 732 г. арабската армия, настъпваща през Пиринейския полуостров е отблъсната при Поатие от франкския военачалник Шарл Мартел. Макар тези две победи да не възпират напълно експанзионистичната доктрина на исляма, непосредствената заплаха, идваща от нея, вече е сериозно ограничена. Това позволява на европейските държави да продължат политическото и културното си развитие, много от тях без да осъзнават колко близо е бил възможният край на тяхното суверенно съществуване.
Автор: Веселин Асенов
Този материал е втора част на изследване, обхващащо войната на Тервел с арабите и разглежда хода на победоносния за България конфликт. За да прочетете първата част моля погледнете предишната статия
Нахлуването на войските на Умайадския халифат на византийска територия започва още през късната 715 г. на териториите на днешна Анталия и Киликия. Използвайки династичните борби в Константинопол и слабостта на ромейската централна власт, арабският командир Маслама нарежда армейски авангард да си проправи път през планините Таурус, разделящи егейското крайбрежие на Мала Азия от централното анатолийско плато и да установи предмостие за главните арабски сили, делегирани за превземането на византийската столица.В изпълнение на този план, през пролетта на 716 г., войските на Маслама установяват полевата си база в темата Тракисия и прекарват следващата година в стълкновения с византийските войски, намиращи се в региона, и в консолидиране на силите си. Маслама пристъпва към първостепенната задача на военната си кампания едва през лятото на 717 г., когато след успешно форсиране на Дарданелите обсажда Константинопол по суша и откъм Мраморно море. Макар да не се коментира от изворите, не е изключено арабският главнокомандващ да е разположил военни части и откъм малоазийския бряг, за да предотврати присъединяването на ромейски военни формирования останали в Мала Азия към константонополския гарнизон.
Ромейски император по това време е наскоро възцарилият се победител от византийската гражданска война Лъв III Исавър. Възвеличаван от поддръжниците си като талатнлив военачалник и стратег, византийският василевс, още в хода на династичните междуособици, влиза на няколко пъти в единоборство с арабския главнокомандващ в сблъсък на тактически усет и предводителски умения. Историографските изследвания на взаимоотношенията между бъдещия император Лъв и арабския военачалник в хода на 715 – 716 г., дават основание за предположения, че Маслама е хранел надежди превземането на византийската столица да се осъществи именно чрез съдействието на Лъв Исавър.
Надявайки се, че ако подкрепи стратегът на анатолийската тема в домогванията му към константинополския престол, той от своя страна ще поеме васални задължения към Умаядите, отваряйки за арабите портите към Европа.В полза на това твърдение говори леката обсадна екипировка, която арабската армия носи със себе си – крайно недостатъчна за ефективното преодоляване на масивните стени на византийската столица. В действителност обаче, едва ли в плановете на Лъв някога е влизало изпълнението на договорките, които е имал с Маслама. Използвайки арабския военачалник, като средство за реализирането на собствените си амбиции, Лъв III излиза победител в конфронтациите си с Маслама и се превръща в логичния избор, който да изведе Византия от държавната криза и да предотврати арабското нахлуване в Константинопол.
Мобилизирайки наличните сили на империята за предстоящата атака обаче, византийският император осъзнава, че този път Византия е изправена пред по-голяма заплаха, отколкото е в състояние да надвие сама. Главните сили на арабската армия надхвърлят многократно няколкото десетки хиляди ромейски бойци, с които Лъв III разполага в малоазийските и балкански византийски владения. Преди арабите да са стегнали в смъртен обръч Константинопол, владетелят на Източната римска империя отправя отчаян призив за помощ към единствения владетел, който би могъл да откликне навреме – византийският кесар и български кан Тервел.
Причините, стоящи зад положителния отговор на владетеля на българите към визанийската молба е плод на дългогодишни дебати. Впечатлени от факта, че обикновен „варварски владетел“ се е отзовал на помощ на един от градовете, считани за световни християнски столици, някои извори отиват дотам, че дори спекулират с идеята, че самият Тервел в действителност е бил покръстен и действията му не могат да бъдат обяснени с нищо друго, освен с религиозна солидарност. Макар да няма никакви доказателства, че българският владетел е приемал христово кръщение, когато и да било в живота си, тази теза се радва на своите поддръжници сред някои западни хронисти. И макар че на историческата наука е известно, че дядото на Тервел – Кубрат е бил покръстен при пребиваването си в Константинопол след приемането на сана патриций, това не е задължително непременно да означава, че Тервел е бил подложен на същото при приемането на
собствената си кесарска титла във византийската столица. Разбира се, предвид отдалечеността на тези исторически събития от нас, е неимоверно трудно да се каже какво в действителност е ръководело българския кан във взетото решение.
Не е изключено владетелят да е прозирал намеренията на арабите, които след овладяването на Константинопол и подчиняването на Византийската империя са щели да се окажат непосредствен враг за неговата държава. Също толкова вероятно е Тервел да е оказал помощ на византийците, защото те са били противникът, който е познавал, с който е израснал. В добри или лоши държавни взаимоотношения с българите, за Тервел ромеите са били ясна величина, чийто движещи мотиви и стратегии е разбирал и съответно контрирал, когато е необходимо. Арабите от друга страна са неизвестнен опонент, който българският кан не е можел да допусне да се установи до все още укрепващата българска държава.
На помощ на ромейската столица, Тервел изпраща около 20 000-на българска конна и пехотна армия. Макар тези войски да не са достатъчни, за да неутрализират численото превъзходство на арабите, те принуждават войските на Маслама да се сражават на няколко фронта едновременно, което оказва напрежение върху арабската бойна линия. Маслама придобива лични впечатления за това колко опасен противник са българите, когато според Михаил Сирийски, при прехвърлянето на главните арабски сили, посредством кораби през Дарданелите, български отряд извършил светкавично нападение, избивайки арабски авангард от около 4000 души.
Самият Маслама бил в предните линии и едва се спасил. Това принуждава арабският главнокомандващ да приеме българите за сериозна заплаха и да заповяда направата на ровове около арабския стан – един между него и Константинопол и друг, който да пази арабския тил от български нападения. Това начинание само по себе си говори за огромната численост на арабските сили, тъй като изворите изрично ни споменават, че от двете си страни арабският стан граничел с морето. Знаейки това, достигаме бързо до заключението, че за да е коректно едно подобно изказване на хрониките, арабите е трябвало да покрият обща площ от около 25 – 30 км сухопътна линия, за да поставят византийската столица под пълна блокада по земя. Охраната на тиловия ров била поверена на Убайда, известен арабски предводител, който разполагал с двадесетхилядна войска под свое командване за целта. В опит да неутрализира българската заплаха в арабския тил, Убайда преустановява отбранителните си задължения и повежда ариегарда си в атака, търсейки решително сражение с войските на Тервел. Съумявайки да подлъжат арабите в преследване, симулирайки отстъпление, българите обкръжават силите на Убайда и му нанасят съкрушително поражение, като според Анонимната сирийска хроника от 846 г. „голяма част от неговата (на Убайда) армия бе унищожена от българите“.
Така, принудени да защитават собствения си стан от атаките на българските войски и от разположените в Константинопол ромейски бойци, арабите се превръщат от обсаждащи в обсадени. На подобно заключение навежда и арабският източник „Аноним на Гуе“, който ни казва, че арабите „обсаждайки града от запад откъм сушата, трябвало да се бият с бурджаните (българите). Те (арабите) дори били обкръжени от тях.“
Зимата на 717 г. идва като поредното доказателство за това, колко често времето оказва своето влияние върху хода на историята. Продължителните и сурови студове утежняват положението, както за арабите, така и за защитниците. Няма как да знаем, доколко снабдени с продоволствия са били българските войски и защитниците на Константинопол, но изворите изобилстват от информация за тежкото положение в арабския стан. Според Михаил Сирийски, хората на Маслама не можели да изминат повече от две мили около лагера си в опит да открият храна, без да бъдат атакувани от български войски. Загубили по-голямата част от припасите си, след ловък маньовър на Лъв Исавър, арабите били принудени според някои източници да се борят с глада, като консумирали „сметта от корабите си, дребни камъни и дори труповете на загиналите си съратници.“ Болести и премръзване станали част от ежедневието на войската на Маслама, но както заявява Михаил Сирийски, „те се бояли да се оттеглят: първо, от техния цар, второ от морето и трето от българите.
Вихърът на смъртта ги грабнал.“Без надеждни изворни данни е невъзможно да знаем какво е ставало по същото време във византийска Мала Азия, но по-късните действия на ромейски военни сили на нейна територия дават възможност да се заключи, че въпреки блокадата на Константинопол, Лъв III все пак е поддържал определена комуникация с войските на империята и е отзовал византийски легиони, които тепърва се включвали в битката за съдбата на Европа. Снабдяването на арабската армия по море също ставало невъзможно. Излизайки иззад преградения с верига още в началото на обсадата Босфор, имперският флот на Византия, разчупва линията на арабската марина край Галата. Тежките ромейски дромони, екипирани със сифони за изхвърляне на гръцки огън, потапяли с лекота арабските шини, възвръщайки византийската доминация по море.
Макар арабите и много други народи по това време да използват разнообразни аналози на сместа, известна като гръцки огън, изворите ни говорят, че никой не е успял да възпроизведе с точност нейния ефект, поради което и способът за нейното приготвяне остава старателно пазена византийска тайна за много столетия. Гръцкият огън намира широко приложение в ромейското военно дело, приемайки разнообразни форми – от сифони, изхвърлящи нажежената смес срещу вражески кораби, проектили, поставени в специални делви, ръчни гранати и дори преносими версии на корабните оръжейни установки, които били употребявани от подразделение от византийски войници, наричани сифонари.
Въпреки всичко, тласкани от силната си вяра в своя предводител, арабите преживяват зимата на 717 г. и подновяват бойните действия през пролетта и лятото на 718 г. В опит да се измъкнат от критичното положение, в което се намирали, те решават да атакуват българските позиции с надеждата, че една решителна победа над ромейските съюзници, ще обезвери защитниците на града и това ще доведе до падането на Константинопол. Така, въпреки че според Михаил Сирийски „арабите се страхували от българите повече от ромеите“, войските на Маслама правят последно усилие за офанзива в хода на бойната си кампания. В завързалото се сражение арабите дали огромни жертви вариращи според различните изворни данни в рамките на 20 – 32 000 души.Междувременно малоазийските византийски войски надвиват арабска армия в провинцията Витиния, изпратена от Умайадския халифат в помощ на войските на Маслама, а ромейският флот осуетява на два пъти включването на свежи арабски подкрепления откъм морето. Изходът на кампанията на Маслама през лятото на 718 г., в крайна сметка решава съдбата на втория и последен опит, който арабите правят за превземането на византийската столица. Новият арабски халиф Омар II, с цел предотвратяване даването на още жертви за очевидно обречена кауза, нарежда на Маслама да отстъпи с оцелелите си войски и флот, оставяйки на българските и ромейските съюзници да направят равносметка за собствените си загуби в хода на едногодишната обсада на Константинопол.
В характерния за много средновековни хронисти пропаганден стил, по-късните арабски летописци съумяват да представят катастрофалната загуба като своеобразна победа, описвайки ни картина, в която арабският главнокомандващ е поканен в Константинопол от император Лъв Исавър след вдигането на обсадата на града. В тази митологична сцена Маслама, съпровождан от тридесет конника е ескортиран до църквата „Света София“, където ромейският василевс му изказва своите адмирации, като на достоен противник. В допълнение, някои арабски хроники твърдят, че впечатлен от арабската смелост по време на обсадата, император Лъв удовлетворява молбата на Маслама за построяването на първата мюсюлманска джамия в Константинопол близо до градския преториум.
Подобни митологизирани случки, разбира се, се разглеждат със скептицизъм от съвременните историографи, поради редиците несъответствия с действителните събития. Дори и да е имало среща между ромейския император и арабския главнокомандващ с цел обсъждането на арабското оттегляне, е крайно съмнително тя да е протекла по начина описан от арабските хронисти. Археологическите проучвания от своя страна датират джамията в преториума на Константинопол от 860 г., когато е и засвидетелствано установяването на арабско посолство в града, за обслужването религиозните нужди на което е и построен мюсюлманския богослужебен храм.
Решителните действия на българите и ромеите през 718 г. довели до разгрома на армиите на Маслама и не позволили създаването на арабско предмостие към сърцето на Европа. Около десетилетие по-късно през 732 г. арабската армия, настъпваща през Пиринейския полуостров е отблъсната при Поатие от франкския военачалник Шарл Мартел. Макар тези две победи да не възпират напълно експанзионистичната доктрина на исляма, непосредствената заплаха, идваща от нея, вече е сериозно ограничена. Това позволява на европейските държави да продължат политическото и културното си развитие, много от тях без да осъзнават колко близо е бил възможният край на тяхното суверенно съществуване.
Support
AlcekgargabgBelizariushan TervelComments (1)
o7