Published in Bulgaria - Social interactions and entertainment - 20 Oct 2019 11:45 - 0
Автор: Георги Николов
През февруари-март 1204 г. цар Калоян който внимателно следял бързо променящата се обстановка на Балканите и очертаващия се разгром на Византия от рицари на IV кръстоносен поход, отправил пратеничество до водачите на латинско-венецианската армия. Според един от летописците на Четвъртия поход, Робер дьо Клари, българският владетел известил „висшите барони на армията за това, че ако биха желали да го коронясат за крал, за да бъде господар на земята си Влахия , която той ще има, както и своето кралство от тях, ще им дойде на помощ за превземането на Цариград със сто хиляди въоръжени мъже“.
Очевидно става дума за многобройните кумански пълчища, които българският цар могъл да привлече за нападение. След съвещание, латинските барони не само че отхвърлили предложението на цар Калоян, но заявили, че всячески ще му вредят и ще го тормозят. Всъщност, кръстоносци и венецианци вече имали писмено споразумение за подялбата на завладените балкански земи.
След превземането на Константинопол от латинците и провъзгласяването на Балдуин І Фландърски за император, цар Калоян отново потърсил споразумение с новите господари на Босфора. Византийският историк Никита Хониат пише, че когато той „проводил и пратеници за приятелство, било му отговорено да се отнася в писанията си до тях не като василевс с приятели, а като слуга с господари“.
Трети и последен път за мирно уреждане на българо-латинските отношения цар Калоян направил през лятото на 1204 г. на срещата си с френския благородник Пиер дьо Брашо. Присмехулно българският владетел и хората му казали на рицаря: „Сир, удивляваме се много на големите Ви рицарски подвизи, а се учудваме много и на това, което идвате да търсите в тази страна, тъй като Вие сте от далечни земи, а сте дошли да завоювате земя. Нямате ли си – казвали те – земи във Вашата страна, които да осигурят нуждите Ви?“ Латинците така и не разбрали подигравката.
Калоян потърсил и намесата на римския папа Инокентий ІІІ за да потуши назряващия конфликт с латинците. В писмо до него, той пише: „Също за латинците, които навлязоха в Цариград, пиша на Ваша святост да им пишете да стоят далеч от моето царство и така моето царство не ще им стори никакво зло; нито пък те нас да не ни зачитат. В случай, че те наченат нещо против моето царство и не го зачитат и убият от онези люде, които са ми подвластни, нека Ваша святост да не подозира моето царство, но всичко да е свободно от подозрение“.
В същото време агресивните намерения на нововъзникналата Латинска империя на Босфора били ясно изразени от владетеля на Солун маркиз Бонифаций Монфератски, един от водачите на похода. Той се обърнал към латинския император Балдуин І с думите: „И да отидем, ако това е Вашето желание, срещу Йоан , който е крал на Влахия и България, и владее несправедливо голяма част от земята“.
Междувременно Латинската империя заграбила много градове и в Тракия, като по този начин значително засегнала интересите на тукашната византийска аристокрация. Опитите на някои ромеи да преминат на латинска служба срещнал грубия отказ и на маркиза, и на императора. Тогава останалите без избор византийци се обърнали за закрила към цар Калоян. „И те му известиха, че ще го обявят за император и че всички ще му се подчинят… И те ще му се закълнат, че ще му се подчиняват като на свой господар, а той ще им се закълне, че ще ги управлява като свои .“
За пръв и последен път в историята ромеите предлагали на български цар да стане византийски император. През зимата на 1204-1205 г. бил сключен българо-ромейски съюз. Цар Калоян наредил на прибегналите при него ромеи да се върнат в тракийските градове и да вършат каквото могат зло срещу латинците. Разчитайки на българския цар, през пролетта на 1205 г. византийското население се вдигнало на въстание из крепостите и селищата в Тракия. Била отхвърлена латинската власт в Димотика и Одрин. Положението на кръстоносните рицари ставало все по-тежко.
Латинският владетел на Пловдив Рение дьо Три бил изоставен от сина си, от брат си и от зет си, които се опитали да избягат в Цариград. Те обаче били заловени от ромеите, които веднага ги предали на Калоян, а той заповядал да им отрежат главите. Започвал решителен и безмилостен двубой. Самият Рение дьо Три с 15 рицари се скрил в непристъпния замък Стенимак (дн. Асенова крепост). В това време цар Калоян настъпвал от север със своята войска и многочислени кумански отряди.
В края на март латинците, начело с император Балдуин І, дожът на Венеция Енрико Дандоло и граф Луи дьо Блуа се насочили към Одрин, като повикали латински подкрепления от всички възможни места наблизо. Западните аристократи си давали сметка, че на карта е заложено цялото им завоевание. Когато стигнали Адрианопол те видели, че на крепостните стени и кулите на града се веят знамена и хоругви на цар Калоян.
Латинската обсада на града била безплодна. Воините-кръстоносци се опитвали да подкопаят стените на крепостта, за да направят проход и да влязат вътре. Положението им се влошило още повече и от оскъдицата на храна. Затова били изпратени хора, които да се опитат да намерят припаси из околните селища. На 13 април край Одрин пристигнала и войската на Калоян. Освен българите тя включвала и 14 000 кумани. Българският владетел отделил част от куманите и я изпратил да избие добитъка, предназначен за прехрана на латинците, както и ездитните животни, които пасели около техния лагер. От латинския стан отвърнали с преследване на куманите.
Куманите, обаче се обърнали и като препускали, стреляли с лъковете си назад, обсипвайки латинците със стрели. Латинците си взели поука от този неочакван за тях маньовър. Поради това било решено при ново българско нападение, никой да не напуска лагера.
В същото време цар Калоян с войската си се прикрил в гористи места и долове. На другия ден, 14 април (Велики четвъртък от страстната седмица) той се изкачил по стръмнините на една височина, откъдето ръководел бойните действия срещу латинците, оставайки незабелязан от тях. Най-напред срещу латинския лагер бил изпратен кумански отряд, воден от вожда Коча. Както и предния ден той успял да подлъже латинците в преследване. Напред препуснал граф Луи дьо Блуа, а след него тръгнал и Балдуин І.
Леката куманска конница устремно бягала и латинците не усетили как са изминали приблизително около 8–10 км. С уморените си коне латинците попаднали на засада, като от всички страни били обградени от свежи български и кумански части. Тук Калояновата войска имала числено преимущество. Множеството обградило облечените в тежки доспехи и трудно подвижни латински рицари. Те били сваляни от конете с куки и аркани, а в ръкопашния бой безмилостно избивани.Никита Хониат пише: „Така на тези проклетници бяха прерязвани вратовете им с коси или бяха удушавани с примки, а конете им биваха посичани“. Най-избраната латинска войска, прочута с хвърлянето на копия била избита. Граф Луи дьо Блуа и още много други над 300 рицари паднали на бойното поле, а оцелелите се впуснали в безредно бягство, търсейки спасение.
Император Балдуин бил заловен жив. На врата му била омотана верига, а на краката били сложени железа. В този вид той бил откаран в Търново и хвърлен в тъмница, като не могъл да изпълни и една година от властта си на император в Цариград (16 май 1204 – 14 април 1205). Година по-късно, през 1206 г. той „отдал дължимото на плътта“, като вероятно бил убит по заповед на цар Калоян.
През нощта българите спрели преследването, което позволило на оцелелите латинци да се доберат до крепостта Родосто. С това обаче, не свършили бедите на западните пришълци. Скоро подир това починал, вероятно от инфаркт, полуслепия 98-годишен венециански дож Енрико Дандоло, когото Никита Хониат нарича „най-старото и многолико зло и първопричина за всички беди на ромеите“.
Така надменността на западноевропейските рицари била окончателно сломена. И тримата владетели в Латинската Цариградска империя – Балдуин І, Енрико Дандоло и Бонифаций Монфератски намерили смъртта си (последният няколко години по-късно) в резултат от сблъсъка си с българите. Устремили се към Балканите като хищник над плячка, латинците не пожелали нито съюза, нито сътрудничеството, нито приятелството на българите. Затова и намерили своята гибел.
От гледна точка на историята на Европейския югоизток битката при Одрин имала твърде съществени последици за политическия живот в региона. Страшната латинска сила отведнъж изчезнала, а това дало кураж и на другите балкански владетели да ѝ се опълчат. В това се състои голямото значение на одринското сражение. Наистина, никога повече Латинската империя не се осмелила да влезе в толкова решителен двубой с някоя от балканските държави. А наследникът на Балдуин, император Анри (1206-1216) макар да постигнал известни успехи срещу цар Борил (1207-1218) умело избягвал преките сблъсъци с българите.
И ако все пак Латинската Цариградска империя оцеляла още половин столетие, това било резултат от нейното приземяване към реалностите на полуострова. В последна сметка битката при Одрин и нейните значими последици разкрили парадоксите на балканската средновековна история и решителната роля на Българското царство в нея. Поуките от историческите победи и поражения трябва да се припомнят. Понякога това е ключ за ориентация в сегашния политически живот.
През февруари-март 1204 г. цар Калоян който внимателно следял бързо променящата се обстановка на Балканите и очертаващия се разгром на Византия от рицари на IV кръстоносен поход, отправил пратеничество до водачите на латинско-венецианската армия. Според един от летописците на Четвъртия поход, Робер дьо Клари, българският владетел известил „висшите барони на армията за това, че ако биха желали да го коронясат за крал, за да бъде господар на земята си Влахия , която той ще има, както и своето кралство от тях, ще им дойде на помощ за превземането на Цариград със сто хиляди въоръжени мъже“.
Очевидно става дума за многобройните кумански пълчища, които българският цар могъл да привлече за нападение. След съвещание, латинските барони не само че отхвърлили предложението на цар Калоян, но заявили, че всячески ще му вредят и ще го тормозят. Всъщност, кръстоносци и венецианци вече имали писмено споразумение за подялбата на завладените балкански земи.
След превземането на Константинопол от латинците и провъзгласяването на Балдуин І Фландърски за император, цар Калоян отново потърсил споразумение с новите господари на Босфора. Византийският историк Никита Хониат пише, че когато той „проводил и пратеници за приятелство, било му отговорено да се отнася в писанията си до тях не като василевс с приятели, а като слуга с господари“.
Трети и последен път за мирно уреждане на българо-латинските отношения цар Калоян направил през лятото на 1204 г. на срещата си с френския благородник Пиер дьо Брашо. Присмехулно българският владетел и хората му казали на рицаря: „Сир, удивляваме се много на големите Ви рицарски подвизи, а се учудваме много и на това, което идвате да търсите в тази страна, тъй като Вие сте от далечни земи, а сте дошли да завоювате земя. Нямате ли си – казвали те – земи във Вашата страна, които да осигурят нуждите Ви?“ Латинците така и не разбрали подигравката.
Калоян потърсил и намесата на римския папа Инокентий ІІІ за да потуши назряващия конфликт с латинците. В писмо до него, той пише: „Също за латинците, които навлязоха в Цариград, пиша на Ваша святост да им пишете да стоят далеч от моето царство и така моето царство не ще им стори никакво зло; нито пък те нас да не ни зачитат. В случай, че те наченат нещо против моето царство и не го зачитат и убият от онези люде, които са ми подвластни, нека Ваша святост да не подозира моето царство, но всичко да е свободно от подозрение“.
В същото време агресивните намерения на нововъзникналата Латинска империя на Босфора били ясно изразени от владетеля на Солун маркиз Бонифаций Монфератски, един от водачите на похода. Той се обърнал към латинския император Балдуин І с думите: „И да отидем, ако това е Вашето желание, срещу Йоан , който е крал на Влахия и България, и владее несправедливо голяма част от земята“.
Междувременно Латинската империя заграбила много градове и в Тракия, като по този начин значително засегнала интересите на тукашната византийска аристокрация. Опитите на някои ромеи да преминат на латинска служба срещнал грубия отказ и на маркиза, и на императора. Тогава останалите без избор византийци се обърнали за закрила към цар Калоян. „И те му известиха, че ще го обявят за император и че всички ще му се подчинят… И те ще му се закълнат, че ще му се подчиняват като на свой господар, а той ще им се закълне, че ще ги управлява като свои .“
За пръв и последен път в историята ромеите предлагали на български цар да стане византийски император. През зимата на 1204-1205 г. бил сключен българо-ромейски съюз. Цар Калоян наредил на прибегналите при него ромеи да се върнат в тракийските градове и да вършат каквото могат зло срещу латинците. Разчитайки на българския цар, през пролетта на 1205 г. византийското население се вдигнало на въстание из крепостите и селищата в Тракия. Била отхвърлена латинската власт в Димотика и Одрин. Положението на кръстоносните рицари ставало все по-тежко.
Латинският владетел на Пловдив Рение дьо Три бил изоставен от сина си, от брат си и от зет си, които се опитали да избягат в Цариград. Те обаче били заловени от ромеите, които веднага ги предали на Калоян, а той заповядал да им отрежат главите. Започвал решителен и безмилостен двубой. Самият Рение дьо Три с 15 рицари се скрил в непристъпния замък Стенимак (дн. Асенова крепост). В това време цар Калоян настъпвал от север със своята войска и многочислени кумански отряди.
В края на март латинците, начело с император Балдуин І, дожът на Венеция Енрико Дандоло и граф Луи дьо Блуа се насочили към Одрин, като повикали латински подкрепления от всички възможни места наблизо. Западните аристократи си давали сметка, че на карта е заложено цялото им завоевание. Когато стигнали Адрианопол те видели, че на крепостните стени и кулите на града се веят знамена и хоругви на цар Калоян.
Латинската обсада на града била безплодна. Воините-кръстоносци се опитвали да подкопаят стените на крепостта, за да направят проход и да влязат вътре. Положението им се влошило още повече и от оскъдицата на храна. Затова били изпратени хора, които да се опитат да намерят припаси из околните селища. На 13 април край Одрин пристигнала и войската на Калоян. Освен българите тя включвала и 14 000 кумани. Българският владетел отделил част от куманите и я изпратил да избие добитъка, предназначен за прехрана на латинците, както и ездитните животни, които пасели около техния лагер. От латинския стан отвърнали с преследване на куманите.
Куманите, обаче се обърнали и като препускали, стреляли с лъковете си назад, обсипвайки латинците със стрели. Латинците си взели поука от този неочакван за тях маньовър. Поради това било решено при ново българско нападение, никой да не напуска лагера.
В същото време цар Калоян с войската си се прикрил в гористи места и долове. На другия ден, 14 април (Велики четвъртък от страстната седмица) той се изкачил по стръмнините на една височина, откъдето ръководел бойните действия срещу латинците, оставайки незабелязан от тях. Най-напред срещу латинския лагер бил изпратен кумански отряд, воден от вожда Коча. Както и предния ден той успял да подлъже латинците в преследване. Напред препуснал граф Луи дьо Блуа, а след него тръгнал и Балдуин І.
Леката куманска конница устремно бягала и латинците не усетили как са изминали приблизително около 8–10 км. С уморените си коне латинците попаднали на засада, като от всички страни били обградени от свежи български и кумански части. Тук Калояновата войска имала числено преимущество. Множеството обградило облечените в тежки доспехи и трудно подвижни латински рицари. Те били сваляни от конете с куки и аркани, а в ръкопашния бой безмилостно избивани.Никита Хониат пише: „Така на тези проклетници бяха прерязвани вратовете им с коси или бяха удушавани с примки, а конете им биваха посичани“. Най-избраната латинска войска, прочута с хвърлянето на копия била избита. Граф Луи дьо Блуа и още много други над 300 рицари паднали на бойното поле, а оцелелите се впуснали в безредно бягство, търсейки спасение.
Император Балдуин бил заловен жив. На врата му била омотана верига, а на краката били сложени железа. В този вид той бил откаран в Търново и хвърлен в тъмница, като не могъл да изпълни и една година от властта си на император в Цариград (16 май 1204 – 14 април 1205). Година по-късно, през 1206 г. той „отдал дължимото на плътта“, като вероятно бил убит по заповед на цар Калоян.
През нощта българите спрели преследването, което позволило на оцелелите латинци да се доберат до крепостта Родосто. С това обаче, не свършили бедите на западните пришълци. Скоро подир това починал, вероятно от инфаркт, полуслепия 98-годишен венециански дож Енрико Дандоло, когото Никита Хониат нарича „най-старото и многолико зло и първопричина за всички беди на ромеите“.
Така надменността на западноевропейските рицари била окончателно сломена. И тримата владетели в Латинската Цариградска империя – Балдуин І, Енрико Дандоло и Бонифаций Монфератски намерили смъртта си (последният няколко години по-късно) в резултат от сблъсъка си с българите. Устремили се към Балканите като хищник над плячка, латинците не пожелали нито съюза, нито сътрудничеството, нито приятелството на българите. Затова и намерили своята гибел.
От гледна точка на историята на Европейския югоизток битката при Одрин имала твърде съществени последици за политическия живот в региона. Страшната латинска сила отведнъж изчезнала, а това дало кураж и на другите балкански владетели да ѝ се опълчат. В това се състои голямото значение на одринското сражение. Наистина, никога повече Латинската империя не се осмелила да влезе в толкова решителен двубой с някоя от балканските държави. А наследникът на Балдуин, император Анри (1206-1216) макар да постигнал известни успехи срещу цар Борил (1207-1218) умело избягвал преките сблъсъци с българите.
И ако все пак Латинската Цариградска империя оцеляла още половин столетие, това било резултат от нейното приземяване към реалностите на полуострова. В последна сметка битката при Одрин и нейните значими последици разкрили парадоксите на балканската средновековна история и решителната роля на Българското царство в нея. Поуките от историческите победи и поражения трябва да се припомнят. Понякога това е ключ за ориентация в сегашния политически живот.
Support
han TervelEdgeAlcekZlati VoivodaComments (0)