Автор: Петър Ангелов

Широко разпространена е легендата, разказана от Теофан Изповедник, за кан Кубрат и синовете му, за силата на единството и обединението, но и за слабостта на разединението. завета на баща си и се разделят, което в крайна сметка се оказва пагубно за Стара Велика България. Нека оставим мита настрана обаче – какво се случва със синовете на кан Кубрат?

Най-големият Батбаян (Баян или Безмер, както е наречен в „Именник на българските канове”)  остава да управлява бащиното наследство. Котраг, вторият син, потегля на север и се заселва край средното и долното течение на река Волга, считан  за основател на Волжка България. Третият син, Аспарух, потегля на юг и създава Дунавска България, а неговата история ни е добре позната. Четвъртият син, Кубер, също потегля на юг и стига по-далеч от брат си, заселва се в днешна Македония.

За най-малкият син – Алцек, информацията е оскъдна. Ето какво пише франкският летописец Фредегар в „Gesta Dagoberti I regis francorum”:„В това време българският воевода на име Алцеко (Alzeco), който бе напуснал своя народ неизвестно по коя причина, мирно достигнал до Италия и отишъл с цялата си войска при крал Гримуалд, като му обещавал, че ще му служи и ще живее в неговото царство. Гримуалд, като го изпратил при сина си Ромуалд в Беневент, заповядал на последния да определи местоживелища на Алцеко с неговия народ. Ромуалд го приел благосклонно и им назначил разпръснати места за поселение, които дотогава били пусти, а именно: Sepinum, Bovianum et Iserniam, и по други градове в своята територия, а самаго Алцеко, като изменил името на достойнството му, заповядал вместо вожд (воевода, dux) да се нарича gastaldius-управител.“

Оттук разбираме, че Алцек също потегля на юг и се установява в днешна Италия, където получава титлата „гасталд” (на италиански: gastaldo) – управляващ административен окръг, а водените от него българи са заселени в  Сепино, Бояно и Изерния в регион Молизе, централна Италия. След разпадането на Римската империя през V век, тези земи опустяват (населявани са от етруските, япигите, месапите в по-ранни времена). Според Теофан Изповедник, преди да се заселят там, водените от Алцек българи преминават през Равена и Пентиполи.

В историята се споменава и за друг кан Алцек или по-скоро Алциок, който е бил вожд на българските орди в Аварския хаганат. В средата на VII век избухва битка между българите и аварските вождове за властта в хаганата, която завършва с тежко поражение за първите. Част от българите, предвождани от Алцек, търсят помощ от франкският крал Дагоберт, който отначало им предоставя убежище и ги приема. Една нощ обаче кралят заповядва те да бъдат убити и едва 700 успяват да се намерят спасението.

Не може да се каже със сигурност каква е връзката между двамата. Според някои историци става въпрос за един и същи човек, според други налице е родствена връзка. Логично е да бъде подложена на съмнение теорията за това, че двамата са една и съща личност. Събитията в Аварския хаганат се развиват през 631 година, а заселването в регион Молизе – след 662 година, тъй като Гримуалд управлява в периода 662–672 година. Настрана, ако става въпрос за най-малкия син на Кубрат, практически той няма как да е бил роден преди брат си кан Аспарух, чието рождение е около 640 година.

Едно от най-мащабните проучвания по темата за Алцек и българите в Италия е направено от д-р Винченцо Д’Амико в 1942 година. Разбира се, това изследване не може да бъде смятано за напълно достоверно и истинно. Самият автор казва, че липсата на по-задълбочени предишни трудове и изобщо на отсъствието на интерес по тази тема са затруднили работата му. Той е учуден от факта, че никой преди него не е обърнал внимание на ролята на българските заселници за оформянето на съвременната италианска нация, за демографския ефект и за приноса в селското стопанство. Д-р Д’Амико говори за заселване на българи в Италия още от V век, когато Атила завзема територии в северната част на Апенинския полуостров, но това няма да бъде акцент в настоящата статия.

Кан Алцек заема по-ниско място в йерархията от Ромуалд, но все пак той остава водач на своите хора, постига военно и политическо покровителство, а освен това и административна автономия. Известно време е съществувала и духовна такава. Българите запазили религиозните традиции, но под влиянието на лангобардските, франкските и църковните феодали постепенно приемат християнството и скъсват с езическите обичаи. След християнизирането им сред тях се разпространяват манихейството и богомилството, ереси добре познати в нашите земи. Ето какво казва Винченцо Д’Амико за приноса на българите: „В асимилаторския водовъртеж те (българите) се отплащат с многообразното ново въздигнато достойнство, с отдаването на нова девствена и дива кръв, на физическия динамизъм и бойния дух, които те преливат в благородните но изтощени артерии и вени на западащия унил италиец от ранното средновековие, като по този начин съживиха старата добродетел на римската универсалност”.

Опитът на българите в земеделието оказва влияние и върху формирането на съвременното италианско земеделие. Освен това потомците на Алцек от Молизе и Абруци участват в Първата и Втората световна война, където също оставят своята следа.

Българската следа в Италия е запазена и до днес. На 400 км южно от Рим се намира градчето Челе ди Булгерия (в превод „българските килии”). Килиите в думата “celle” идват от гръцките монаси, които са посрещнати там от български воини. Планината, под която е разположено градчето, се нарича „България”. Въпреки че са подложени на инфилтрации и влияние на разнородни култури, българите в Италия успяват да запазят своя бит. Д-р Д’Амико споделя, че в средата на ХХ век в Италия българският етнос наброявал над 3 милиона души, разпределени в над 700 селища. Символ на българското наследство на Апенините е откритият на 8 юни 2016 година триметров паметник на кан Алцек.

Темата за Алцек и за българските следи в Италия е безспорно благодатна и интересна, заслужаваща историческо вглеждане и задълбочен анализ в бъдеще. Със сигурност това няма да бъде никак лесна задача, тъй като сведенията и източниците са оскъдни, а и тези, които съществуват не бива да се изследват безкритично и да бъдат считани за напълно истинни. Но дори наличната информация към момента, би могла да ни подскаже едно- граници за българската култура и дух не съществуват.