В края на IX и първите десетилетия на X век България изживяла изключителен културен подем, който дал основание на историците да нарекат този период Златен век на българската култура. Предпоставките за него се появили още в предходните години при управлението на княз Борис I. Именно той, с покръстването и със спасяването на делото на светите братя Кирил и Методий, поставил основите на бъдещото културно развитие.

Със съдействието на княз Борис I, Климент и Наум създали книжовните школи в Охрид и Плиска и започнали обучението на голям брой ученици, готови да продължат делото им. Пак той наложил решението на Преславския събор от 893 г., с което обявил славянския език за официален държавен и църковен език.

Последната и най-важна предпоставка за културния разцвет на страната била свързана с Борисовия син Симеон. В негово лице България се сдобила не само с блестящ военачалник и добър дипломат, но и с изявен покровител и деец на културата. Цар Симеон продължил да подпомага всячески дейността на Климент Охридски и Наум Мизийски. Те, от своя страна, се трудели неуморно. Ето какво пише за Климент житиеписецът му:„Ние никога не го видяхме без работа…или деца учеше…или се предаваше на молитва…или пък се занимаваше с четене и писане на книги…За всички празници той състави слова прости и ясни, които бяха достъпни и за най-необразования българин.“

Един от най-изявените автори от онова време бил Константин Преславски. Неговото основно произведение „Учително евангелие“ се състояло от от две поетични творби – „Проглас към Евангелието“ и „Азбучна молитва“, нравоучителни беседи, в които се изяснявали основите на християнската вяра и морал, и кратък исторически труд „Историкии“.

Друг известен книжовник от Симеоновия кръг бил Йоан Екзарх. Неговият „Шестоднев“ бил написан на основата на по-стари византийски съчинения, представящи създаването на света за шест дни. „Шестоднев“ давал енциклопедични сведения за животинския свят, човешкото тяло, Земята и т. н. В него били вмъкнати и редица оригинални моменти, които съдържали и информация за българската история.

Напълно оригинално било съчинението „За буквите“ на друг забележителен творец – Черноризец Храбър. В него, в полемичен тон, авторът защитил правото на българите да имат своя азбука и да творят на собствената си писменост. Той използвал аргументи от историческо и филологическо естество, а проявената ерудиция и голяма начетеност накарала някои учени да предположат, че зад този псевдоним стоял самият български владетел.

Цар Симеон не просто подпомагал дейността на българските книжовници, а се включил активно в нея като творец. Получил високо образование във византийската столица, в небезизвестната Магнаурска школа, и още като младеж той силно впечатлил съвременниците си, които започнали да го наричат „полугрък“ (на гръцки „хемиаргос“), заради безспорната му начетеност.

След като седнал на българския трон, цар Симеон не изоставил интересите си и освен като покровител на културата се проявил и като творец. Той съставил няколко сборника с енциклопедично съдържание, известни като „Симеонови сборници“. Лично подбрал и превел някои от словата на византийския богослов св. Йоан Златоуст. До нас са достигнали имената и на други български книжовници, творили през онази златна епоха: черноризец Докс (брат на княз Борис), Тудор Доксов, презвитер Григорий Мних и др.

При управлението на цар Симеон била преведена и създадена богата книжнина, предназначена както за високообразовани хора, така и за простолюдието. В нея присъствали произведения, написани на висок стил, с информация от всички аспекти на тогавашния живот – история, богословие, география, животински свят, природа.

В същото време сред масата били четени и разпространявани произведения, написани разбираемо, с думи прости, които позволявали полезните сведения за живота и природата да стигнат до по-голям кръг от полуграмотни хора. За това спомогнал и фактът, че книжовният език бил всъщност говоримият език, на който общували обикновените хора в държавата.

През X век започнала да се разпространява и т. нар. апокрифна т. е. тайна литература. Апокрифните съчинения разказвали за създаването на света, давали сведения за природата, човека, за морала на достъпен език. Често пъти обаче те съдържали и еретически твърдения и послания.

Българските книжовници извършили огромен по обем работа при превеждане и преписване на богослужебните книги и на съчиненията на ромейските автори. В огромното си мнозинство тези творби били с компилативен характер, но сред тях имало и оригинални произведения. В резултат на неуморната книжовна дейност и на подкрепата за нея, оказана от Борис и Симеон, България се превърнала в център и разпространител на славянската писменост и просвета.

Постиженията в книжнината, по време на Златния век, били допълнени от развитието на архитектурата и приложните изкуства. Особено видно било това в новата столица Преслав. Под ръководството на цар Симеон градът се издигнал като една от най-красивите средновековни християнски столици. Състоял се от две части – цитадела и външна градска част, защитени с яки крепостни стени и кули. Били построени църкви, манастири, болярски къщи, патриаршески комплекс и владетелски дворец. За палата на Симеон останало прочутото описание от Йоан Екзарх:„Когато някой плебей и беден чужденец дойде отдалеч към придворните кули на княжеския дворец и ги види, той се чуди…Като влезе пък в двореца и види високи палати и богато украсени отвън църкви с камък, дърво и багри, а вътре с мрамор и мед, сребро и злато, не знае с какво да ги сравни…започва да губи ума си и им се чуди…“

Освен старите базиликални църкви, започнали да се строят и изящни и богато украсени кръстокуполни храмове, по подобие на Византия. Най-блестящият пример за църковната архитектура от епохата обаче била т. нар. Кръгла или Златна църква в Преслав. Тя представлявала ротонда с 12 ниши (като 12-те апостоли) с колони пред тях, които поддържали втори етаж, над който се издигал купол, за който се предполага, че бил покрит със злато. Този храм често се сравнява с прочутата кръгла църква в Аахен, построена от Карл Велики век по-рано.

Едно от постиженията на приложното изкуство била преславската рисувана керамика. С плочките, изрисувани с растителни мотиви, геометрични фигури и кирилски надписи, се украсявали стени, корнизи, подови настилки. Истински шедьовър в това отношение представлявала керамичната икона на св. Теодор Стратилат.

Благодарение на неуморния труд на книжовници, художници, занаятчии, строители и на огромната подкрепа, която оказвали княз Борис I и цар Симеон, България изживяла впечатляващ културен разцвет. Затова краят на IX и първите десетилетия на X век с основание били наречени „Златен век“ на българската култура.