Автор: Иво Сиромахов

Мъглата беше толкова гъста, че не можех да си видя обувките. Вървях през парка по силата на всекидневния навик. Можех да стигна до редакцията и без да си отварям очите. Но сега ги бях отворил широко. Обичам да гледам в мъглата. Харесва ми как от падналия облак изплуват силуетите на непознати хора.

Тоя силует обаче изобщо не изплува, а изскочи внезапно до мен и се хвана за лакътя ми. Беше жена. Толкова се стреснах, че не посмях да се обърна да я огледам, но по докосването разбрах, че е красива.

– Извинете, че ви безпокоя, ще ми кажете ли как да стигна до улица “Себастиан Кац”? Боя се, че изгубих пътя, а и тази мъгла съвсем ме обърка…

Гласът й ме погали. Беше от ония гласове, които ти се иска да чуеш, преди да заспиш.

– Много ще съм ви благодарна, ако ме упътите – продължаваше тя. – Тръгнах към пощата, за да пратя телеграма на леля ми в Залцбург, но адресът й остана на улица “Кац”. И от половин час имам чувството, че се въртя в кръг.

– Съжалявам, госпожице, но не знам за такава улица.

– Е как не знаете? Да не би да не сте от София?

– Напротив, от София съм и добре познавам града, но такава улица няма. Готов съм да се хвана на бас.

– Имате странно чувство за хумор. Как може да няма такава улица, като идвам от нея?

Не знаех какво да отговоря на тая желязна логика, затова замълчах.

– Да не ме мислите за луда? Не съм тръгнала по парковете да си търся компания. Не съм стигнала дотам. Все още.

Усмихнах се и се обърнах да я огледам. Беше по-красива отколкото предполагах. Цялата в черно. Най-странното беше, че високите й ботуши не издаваха никакъв звук. Чувах само собствените си стъпки.

– Сега сигурно ще ме питате защо трябва да пускам телеграма на леля ми. Защо просто не й звънна по телефона, а? Мислите, че се правя на интересна, нали?

– Моля ви се, не съм казал такова нещо.

– Но си го мислите, нали? Ами не се правя на интересна. Просто леля ми е глуха и не чува шибаните телефони, това е всичко. Досаждам ли ви?

– Не ми досаждате.

– Разбира се, че ви досаждам. Но вие как бихте постъпили на мое място? Нямаше ли да се обърнете към първия срещнат с молба да ви упъти?

– Вероятно щях да постъпя точно така.

Непознатата внезапно спря, извади от чантичката си сребърна табакера, отвори я бързо и взе една пурета.

– Имате ли огънче?

Докато й палех цигарата, се наведох към нея. Косите й ухаеха на мързелив есенен следобед.

Тя дръпна от цигарата и отново ме хвана под ръка. Продължихме да вървим в мъглата.

– Трябва да ви призная нещо – каза тихо непознатата. – Излъгах ви. Тя всъщност не ми е леля. Сестра е на баба ми. Един вид лельо-баба. Навремето тя и моята баба се забавлявали като криели една от друга разни неща и после ги търсели с помощта на специални карти и кодове за разгадаване. Стигнали дотам, че един ден заровили всички семейни бижута край някакъв замък. Направили карта с указания къде са заровени и скъсали картата на две. Половината останала в лельо-баба ми в Залцбург, а другата половина у баба ми – тук, на улица “Себастиан Кац”. Но баба ми почина преди две седмици и аз дойдох тук да взема нейната половина от картата. Това е всичко.

– Намерихте ли картата?

Непознатата спря, погледна ме в очите й се усмихна.

– Надявам се, че можете да пазите тайна. Благодаря ви, че повървяхте с мен, но аз трябва някак си да продължа на северозапад.

И докато кажа “довиждане” или нещо подобно, непознатата изчезна в мъглата. А аз се почувствах някак си тъпо и реших да не казвам на никого.…

След няколко месеца агенциите разпространиха светската новина, че някой си барон Себастиан Кац се оженил в Залцбург за наследничката на богатата графиня Лизелоте фон Щромхойер. И имаше снимка на младоженците. Баронът беше жизнен червенобузест дядка, а съпругата му – млада, чернокоса и много красива.

Стори ми се, че я познавам отнякъде.