Източник : ИВО СИРОМАХОВ

Пътеката е стръмна. Под нея е зинала страховита пропаст. По-добре е да не поглеждаш надолу. Двете деца едва-едва пъплят нагоре. Затулен от облаци, върхът не се вижда.
– Близо ли е? – пита момичето. Вятърът подхваща думите й и ги отнася нанякъде.
– Близо е, мишленце – казва момчето. Едва си поема дъх. – Скоро ще стигнем.
– Ти каза така и преди един час. Измори ли се?
– Не.
Внезапен порив на вятъра разпилява дългите коси на момичето.
– Така приличаш на малката русалка – разсмива се момчето.
– Не приличам на нея.
– По-красива си от нея.
– Не съм красива. Нина каза, че съм грозна. И че никога няма да нося рокля като принцеса.
– Глупости. Тя ти завижда.
– За какво?
– Не знам. Хората завиждат за всичко.
Пътеката се стеснява. Няколко камъчета се отронват под обувките на момчето и се търкулват по стръмния склон.
– Хайде да се връщаме вече – казва момичето. – Достатъчно ходихме. Никога не сме били толкова далеч от вкъщи.
– Съвсем малко остана, мишленце – настоява момчето и тръгва нагоре.
Дишането на двамата се слива в мъчителни стонове. Стъпките стават все по-тежки, все по-бавни. Слънцето потъва зад планината. Върхът затиска двете деца с тежката си сянка.
– Студено ли ти е? – пита момчето.
– Не.
– Гладна ли си?
– Не.
– Жадна ли си?
– Не.
– Искаш ли нещо?
– Искам да спрем. Да погледаме.
– Няма да спираме. Съвсем близо сме вече. Хайде.
Още една крачка. И още една. И още една. Момчето стъпва върху скалата, коленете му треперят от умора. Острите камъчета почти са
пробили подметките му. Болят.
– Седни, мишленце – казва. – На върха сме.
Сядат под обрулена от стихиите табела, на която едва се чете надпис „2376 м.“ Момичето поглежда към небето.
– Пожелай си нещо – казва момчето.
– Първо ти.
– Пожелавам си някой ден да можеш да качиш върха самичка – казва момчето и докосва с пръст нослето на момичето. – И ще се сбъдне, ще видиш. Тук сме близо до Бог и всички желания се сбъдват.
– А аз си пожелавам… – момичето внезапно млъква.
– Какво?
Тя мълчи още няколко секунди. Колебае се дали да го каже.
– Когато тръгвахме отдолу и ти ми каза, че на върха трябва да си пожелая нещо, аз мислех да си пожелая да проходя. Да имам крака като всички останали. Но сега…
– Ще имаш, мишленце – прекъсва я момчето. – Щом и двамата си го пожелаваме, значи ще имаш.
– Но сега… – продължава момичето – не съм сигурна дали искам това. Май предпочитам да ме държиш в ръцете си, когато вървим. Както е сега. Както е било винаги.
Вятърът се усилва. Момчето поглежда към пропастта.
Станала е още по-тъмна и безнадеждна.