130 години от смъртта на автора на "Записки по българските въстания"

На 2 септември 1889 г. в парижкия хотел "Сюиз" умира Захарий Стоянов. Тогава той е само на 39 години. Смъртта му и до днес остава загадка, въпреки лекарското заключение - преплитане на червата. Мнозина смятат, че е бил отровен. Сред по-атрактивните версии за отравянето, стоят хипотези, че пръст в това тъмно дело имат масонски кръгове. Направена е аутопсия със заключението, че е получил "стомашна перфорация с последвал дифузен перитонит". Така или иначе, смъртта на Захарий Стоянов е тежка загуба за българската общественост, политика и книжнина. Неповторимият автор на "Записките" оставя ярка следа в нашата история.

Истинското му име е Джендо Стоянов Джедев. Захарий Стоянов (Джендо Стоянов Джедев) е български революционер, политик,  журналист и писател. Роден е през 1850 г. в семейството на овчаря Стоян Джедев Далакчиев от село Медвен, Сливенско. Учи в църковното и класното училище в родното си село.

Той е пръв историограф на Априлското въстание. "Записки по българските въстания" написва като помощник апостол в Априлското въстание (1876). 

Първата му работа е овчар, като баща му. Това работи във варненското село Инджекьой (днес Тополи).

Чиракува на шивач от Русе. След като не го приемат да учи в светско училище във Варна, заминава за Русе и там постъпва на работа при един шивач, за да си изкарва прехраната. Именно там става член на Русенския частен революционен комитет на ВРО (1871 - 1872). По-късно започва работа като чиновник в Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград).

Участва в Старозагорското въстание (1875) и става един от ръководителите на IV-ти Пловдивски революционен окръг по време на Априлското въстание (1876).

Участва в Хвърковатата чета на Бенковски. След разгрома на въстанието, заедно с Георги Бенковски, отец Кирил и Стефо Далматинеца прехвърлят билото на Стара планина, но са предадени и попадат на засада в Тетевенския Балкан. Георги Бенковски е убит, а Стефо Далматинеца и отец Кирил, са заловени. Захарий Стоянов успява да избяга.

Затворник в 8 затвора. След няколкодневно скитане из Стара планина е заловен край с. Терзийското, Троянско и го затварят. Местят го последователно в Троянския, Ловешкия, Севлиевския, Търновския, Еленския, Сливенския и Новозагорския затвор, откъдето го пращат в Пловдив. Принудително е изпратен в с. Медвен, откъдето бяга в освободения Търново (1877).

След Освобождението работи в съда. В Търново започва работа първо в Окръжния, а после става секретар на Апелационния съд. Оттам насетне за кратко работи като съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881). При Режима на пълномощията отива в Пловдив, където е служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882 - 1885).

Негова статия е използвана като аргумент за преврат в Русия. Захарий Стоянов започва да публикува първо във вестниците "Независимост" и "Работник", на който става и редактор, и придобива известност като представител на радикалното крило в Либералната партия.  Негова статия в "Работник" за убийството на император Александър II, като възможност за либерализиране на режима в Русия, предизвиква шумен скандал и е използвана от самия княз Александър за преврата от април 1881 година.

Оглавява Българския таен централен революционен комитет, който организира Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885).
Установява се в София от 1886 г. Включва се активно в дейността на Народнолибералната партия. Бил е депутат и председател на Народното събрание. Захарий Стоянов е бил народен представител в V-то Обикновено Народно събрание (1887), подпредседател (1887) и председател (1888 - 1889).

5 цитата за размисъл от Захарий Стоянов:

1. А ти какъвъ ще да станешъ, бай Василе, когато се освободимъ? — попиталъ го единъ пѫть Божилъ Георгиевъ въ присѫтетвието  на други трима апостоли: Ангелъ Кънчевъ, Димитъръ Общи и Сава Младеновъ.— Когато се освободи България, за мене не остава вече работа помежду ви, — отговорилъ той. — Тогава азъ ще да отида въ Русия и ще съставямъ комитети, защото тамъ, макаръ и да нѣма чалми, народътъ е потиснатъ повече отъ насъ." - "Васил Левски. Черти от живота му", Пловдив, 1883 г.

2. "Най-после към вас, братя, прости сиромаси, се обръщам. За вас съм се трудил да напиша настоящата книга, за да ви покажа, че най-горещите борци и защитници на нашето отечество са били не горделиви богаташи и надути учени, но прости и неучени ваши братя, които не са знаели повече от вас! Тия и никой други умиха лицето на България и защитиха нашата опозорена слава; тия направиха да пригърми името българин по четиритех края на света; тия стъпиха презрително на всичко свое частно, гордо и неустрашимо издигнаха глава против силния тирании, за когото учените глави ни тълкуваха, че не трябва да го разсърдяме, с гьделичкане само да гледаме за умилостивяването на неговия поглед. Всичко това тия направиха не че бяха ходили в Париж да си изострят ума, но че бяха честни, имаха воля железна, характер несъкрушим, обичаха горещо своето отечество - свята длъжност за всеки едного; а тия няколко качества всеки от вас може да ги има, стига да пожелае. Нека тия наши народни светила ви служат за пример." - из предговора към "Записки по българските въстания"

3. "Както виждате, читателю, патриотизмът е бошлаф; той е съществувал само при турското владичество, а днес е невъзможно да се направи разлика между родолюбеца и шпионина; палмата на първенството се подава на тоя последния..." - из "Записки по българските въстания"

4. "Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския." - из предисловие към брошурата на Георги С. Раковски "Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите", 1886 г.

5. "Най-горчивата истина е по-приятна от най-приятното заблуждение."