Фикция- Нещо измислено; недействителност, нереалност,илюзия, измислица!!!
 
                                                                    ...1...

Тишината е навсякъде, а навред само тъмнина... Това ли е тя- смъртта? Уцелен ли
бях и къде? Болка няма, само замръзвам и усещам нещо мокро кръвта ми ли е? Не
знам... Значи това ли ни чака след куршума- мрак и студ.
Ще полудея- колко време съм тука? Прераждане няма ли? Усещам как замръзвам...

... Излизай кучи сине, не е време да си почиваш! Някой ми изкрещя докато ме
вадеше с останалите бойни другари от изровена от тях дупка от купища отломки.
Явно съм бил затрупан след след взрив. Надявам се мокротата която усещах да не
е била от напикаване, защото не виждам следи от кръв, нито дълбоки рани.

Не знам кой беше, но неговите думи, неговата обида на кучи син ме стоплиха и ме
спасиха от лудостта!

Поглеждам часовника- ах едва началото на битката е, а щях да си замина...

Денят е: 27. 12. 2018 и часът бе: 17:32

- Тичай към склада да ти дадат оръжие и боеприпаси, ако смяташ че можеш да
продължиш!- Някой непознат който ме е сграбчил за трицепса ми чудейки се дали
мога да си седя на краката.
Лютия дим от цигарата му ми притваря очите, но ясно сред пушека виждам
светещите му, кръвожадни зеници втренчени в мен. Помислих си- радвам се че този
не ми е враг, че как ще се биеш с човек който в очите му се чете: отказвам се
от живота за да се радвам на смъртта...
Дръпнах си ръката. - Отивам за оръжие, мога да се бия!- и тръгнах!

Час: 18:05
...Готови ли сте да се биете? Готови ли сте да дадете всичко от себе си, след
малко като излезем и куршумите почнат да ви пронизват? Готови ли сте, макар да
знаете че доста ще умрем?
ДА!- крещяха всички в някакъв луд захлас. Да!- крещях и аз опиянен, сякаш
адреналина е с повече проценти алкохол от ракията!
- Не се бойте, ако ви харесва адреналина да ви облива телата, оцелейте и
победете за награда ще ви заведа на други и то по- страшни места и тогава тоя
стимулант ще прелива от вас!- Крещеше с пълно гърло командира.
Настръхвам и се разтреперих. Желая я, желая я с всичка сила тази една думичка
"Атака". Както гледам всички около мен са така. прикрити зад
множеството руини на някогашни мечти, сега седим и чакаме заветната дума...
Дали ще ни бъде или не! Дали ще живеем или ще мрем зависи от една думичка...
Оглеждам се- по лицата се чете жажда за кръв, глад, нетърпение, пренебрежение,
самоотверженост.
Бойната линия минаваше и през един надземен паркинг, преди е бил явно с три
етажа сега е частично срутен. Над мен е тавана сиреч втория му етаж. Хм радвам
се, не ме вали, тъкмо забравих студа от онази локва в която бях затиснат от
отломките преди няколко часа. Атмосферата е доста тежка може да се реже. Вече
от доста време чакаме и не се бием тук там някой заблуден изстрел от двете
страни и толкоз...
...Аааа ония кръвожадния се зададе, дето ме държеше одеве. Пф ходи изправен и
надменно, куршума ли си проси?
- Е кучи синове- той е онзи където ме изкара през дупката... не мога да
повярвам, не мислех че е звяра... аххх спря да говори и се е втренчил в мен. На
глас ли го казах това където си го мислех или чете мисли...
- Дойде време да покажете, че не сте псета а лъвове! Часът който очаквахме
настана! Пригответе се и при мой сигнал ще настъпим към копелетата от среща!-
Каза той, а аз си отдъхнах че не знае как го наричам.
Продължи с командите;
- Хората от отряд OrderFrom Chaos (OFC) пригответе се когато ви кажа да стреляте с димни гранатиот гранатометите си!
По цялата бойна линия всички от OFC ще го сторите, вие ще ни дадете прикритие!
- Тъй вярно изкрещяха в един глас 10-тимата от отряда, които бяха при нас и
започнаха да се отдалечават един от друг за да покрият по- голям периметър.
Приклекнали с бързи прибежки от укритие до укритие успяха доста бързо да се
разпределят и то без да обелват дума.
Кръвожадния ни командир поглежда часовника си и на лицето му излиза някаква
усмивка.
- Order From Chaos натри започвате да стреляте с димните си гранати!
- "ТРИ"- какво той не преброи, а тия па даже доста бързо се усетиха и
почнаха да стрелят...
-Хайде приготвяйте се след малко идва и нашия ред. На другите позиции по
боевата линия вече атакуват през пет минути се изреждаме.
Всички отдавна бяхме готови последно преглеждаме дали са свалени
предпазителите, за друго няма време.
- След мен! Атака!- крещи с пълно гърло командира който всеки иска да му е
приятел, а не враг!
Втурнахме се крещейки "Ура", но не след дълго куршумите започнаха да
се сипят... препъвахме се в труповете на другари, в дупки от снаряди в камъни,
но се изправяхме и продължавахме на пред. Куршумите свистяха покрай нас, а
някои в нас... Прикривахме се зад всичко което беше малко по-широко от нас или
по- високо, ако легнем стреляхме и после пак тичахме. Това се повтаряше
постоянно и от всеки. Мятахме гранати и молотовки, стреляхме понякога на хаус-
нямахме време да се прицелваме заради постоянните куршуми идващи от среща и
после пак тичахме. Виждах как някои падат, други па издърпваха ранените и
крещяха от ярост по врага. Всички крещяхме псувни, обиди, заканвахме се и
продължавахме да стреляме.  Цветът на всичко беше черно бял само кръвта се
открояваше. По време на битка цветовете се губя... С удар се спрях до обърнат
автомобил, а зад него 3 момчета от "Гвардия Слава" . Единстреляше, до него пък си превръзваше сам кака втория, третия си презареждаше
калашника. Чудно защо всички се смееха и онзи който стреляше разказваше някаква
уж смешна история, не и хванах началото...
- Прикривай ме- изкрещях и той започна с луда стрелба и жестоки псувни, които
не искам да си ги спомням...
Излетях през задната им страна и се втурнах към колоната където е на стотина
метра от вражеска позиция. Прикритие направено от две изгорели коли и между тях
гуми и чували пълни с пясък. Може и в гумите да има нещо иначе лесно щяхме да
ги пробием. Гумите и чувалите бях високи до метър след това с три гуми от
крайните страни бяха дигнали две колони и отгоре им една дълга греда, върху нея
още един ред чували. Беше като бързо направен бункер който не спираше да
стреля...
С подхлъзване заради камъчета се спрях до гредата и спънах едно момиче от
нашите, тя падна върху мен а автомата и застреля табелата над главата на
командира звяр и тя се стовари върху каската му...
- Ето кой ще е доброволеца за взривяването на бункера- не се уплаших от думите,
а от раздразнения поглед който ме застреля от упор...
- Тъй вярно- няма какво друго да кажа.
-Слушай сега! Нямаме амуниции за гранатометите, ще вземеш тези гранати и докато
те прикриваме трябва да стигнеш на подходящо разстояние от което да им метнеш
поне една и да ги взривиш!
-Приготви се къртице!- обиди ли ме?
-Какво, къртица ли?
-Не копаеше ли тунел когато те изринах от отломките?- хахаха
-Дай ми бомбите и ме прикривайте!
-Остави автомата тука, само ще ти пречи. Само с пистолет ще си по- бърз, а ще
ти го донеса лично, ако оцелееш. Пригответе се да го прикриваме. Къртица
тръгвай!
Приготвих се все едно съм състезател от олимпиада по бягане и се изстрелях с
думите;
-Само да ви кажа, че бях най- неточния при тренировките с мятане на гранати!
Чувах само ругатните му по мой адрес докато се отдалечавах. Тичах леко
приведен, стискайки здраво пистолета прескачах трупове, джанти откъснати
парчета от тавана над мен, разпокъсана бодлива тел и най сетне стигнах до
няколко трупа на паднали другари от съюзниците ни. Залегнах при тях и се
приготвих да метна граната. Добре бяха се справили с прикриващия огън. пет
минути не спираха да стрелят по прозорчето на бункера и врага не можеше да се
покаже да стреля, но сега докато презареждат всички е техния момент и укритието
започна лют, полудял огън на където му падне с тяхната XM307, оглушителния и
тътен след всеки изстрел не може да се сбърка!
Махам шплента, прицелвам се и мятам... гранатата лети във въздуха и пада на два
метра пред бункера... Докато траеше взрива няколко секунди, времето беше спряло
и погледнах назад към предишната ми позиция и видях как само едното окото на
звяра се бе показало из отзад колоната... ахххх никога няма да забравя този
озлобен поглед пълен с псувни и закани! Картечницата почна още по озлобено да
бие, а аз се бях разтреперил повече заради командира от колкото заради тях.
Следващо мятане- гранатата лети в дясно от укреплението... Поне взривих един
който излетя над варелите зад които беше се скрил. Не смеех да погледна на зад
към колоната. Мятам третата и по всичко личи че този път успях, но отскочи от
една от гумите в стената и се взриви във въздуха. Чух зад мен - Давай! Сега е
твоя шанс тичай към тях!- крещеше командира пръскайки слюнка, излязъл от
скривалището си докато един войник го дърпаше обратно. Сякаш още малко ще дойде
да ме пребие, поне това се личеше от жестовете му, червеното му лице и
изскочилите вени.
Втурнах се напред като усещах как краката ми се хлъзгат и почнах да буксувам,
пистолета не знам къде го затрих- тичах държейки само една граната, а в бункера
още се опитваха да се осъзнаят след взрива на третата ми граната. Сякаш бяха
зашеметени. НЕ! Единия ме видя и тръгва да хваща дръжките на XM307- цата и чух
как куршум минава покрай дясното ми ухо и го свали, после ще разбера че ме
спаси момичето което спънах преди това в опит да спра. Другия вражи войник нещо
изкрещя и успя да хване оръжието, и да натисне спусъка. Точно в този момент
направиш шпагат тип футболист мятайки гранатата вътре при него а куршумите
минаха над лицето ми...

Гръм, а след него тъмнина... Май вече успяха да ме убият, май вярно е само
тъмнината после...
-Ставай къртице! Какво си забил нос в земята?- Чувайки тия думи и усещането, че
командира ме повдига и изправя бяха много приятни! - Надявам се дрехите ти да
са мокри от кръв или от локвата, че ако си се напикал ще ти е двойно
наказанието!- Казва ми го държейки ме отново за трицепса, а покрай нас в
позициите на врага нахлуваха части от отрядите Outer Heaven, Bulgarian Army, Black Ops.

-Спечелихме само първата битка, а за днес имаме още много. Взимай автомата си и
тръгвай на пред!- Казвайки го с усмивка на лице изпускайки доволно дим от
захапаната цигара.

Край на част първа!