Publicado em Bulgaria - Entretenimento e interações sociais - 27 Nov 2018 14:37 - 4
Днес ще ви предоставя една доста позабравена история.
А именно как видния български поет Пейо Яворов, и македонските воеводи: Христо Чернопеев , Йонко Вапцаров и Михаил Чаков през 1912г, превземат 50 хиляден град КАВАЛА без нито един изстрел, лично аз не бях чувал за тази история и останах много изненадан и изключително гневен, че в училище не се изучава и постепенно забравяме историята си.
В следващото издание ще публикувам и как няколко германски офицери завземат белград, ако разбира се статията подбуди интерес.
Статията е иззета от клуб ''Военна история"
27-ми октомври, 1912 г. – денят, в който четирима българи – Михаил Чаков, Пейо Яворов, Христо Чернопеев и
Йонко Вапцаров – превзеха Кавала.
Ето и историята, разказана от единия от участниците в това славно дело – Михаил Чаков:
„На 10 октомври 1912 г. генерал-майор , начело с малък отряд, в постоянни боеве с турците прекоси потъналите в сняг Родопски възвишения, стъпи в топлата Тракийска низина и достигна до гр. Драма. Там той установи щаба си.
Четирима македонски воеводи, с изпити и брадясали лица, но с огнено светещи очи, пристигнали няколко дни по-късно с четите си в Драма. Явихме се при генерала и поискахме той да придвижи част от войската си към Бяло море и заеме Кавала. Генералът ни изгледа изпитателно, усмихна се бащински топло и запита:
Кои сте вие?
Воеводите Пейо Яворов, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков – отговорих му аз …
Господа, няма по-величав подвиг от саможертвата за родината! – Но, аз току- що получих съобщение, че Явер паша с около петдесет хиляди щика се движи през Родопите към Драма. Откъм Серес идват войските на Махмуд паша. Гюмюрджинският гарнизон се готви също за поход към нас. Моят отряд няма сили да се справи с тия пълчища. Аз съм застрашен и трябва да взема мерки за сигурността на момчетата си. Ето вижте колко тревожни съобщения имам! ( И той подаде на Яворов няколко телеграми). Какъв смисъл има да вмъквам още по-напред отряда си и го изложа на сигурно унищожение? …
Тогава, господин генерал, имаме молба към Вас, – отговори Яворов – Заповядайте на предните постове да ни пуснат. Освен това – да ни дадат един кат офицерски дрехи и три ката войнишки, а също – ботуши и фуражки. И четири силни коня. Ние сами ще превземем Кавала …
Генералът замълча. Явно, той се двоумеше какво решение да вземе по проектираната от нас авантюра. Изведнъж се оживи …
Капитане! – обърна се той към адютанта, – Дайте на тия господа всичко, което им е необходимо! Уредете им пропуск и през предните наши постове!
Яворов му благодари от името на всички ни за неговата отзивчивост и на сбогуване му каза:
Господин генерал, ние тръгваме за Кавала! Там ще ви дочакаме … след два, три дни! Желае ви успех! Довиждане на брега на Бяло море !
Генералът се трогна. Силно развълнуван, той прегърна Яворов и с топъл глас отговори:
На добър час, господин Яворов! На добър час, господа на всички ви! Аз съм щастлив, че именитият наш поет се е отдал с такова себеотрицание на каузата за освобождение поробените части на нашето отечество, на чудно хубавите земи – Македония и Тракия! Бог да ви пази, господин Яворов !
После той се обърна към нас, вече с глава на военачалник – твърдо и отсечено :
Господа, вие знаете кой е вашият другар ! Нима е необходимо да ви напомням, че трябва да го пазите като зеницата на очите си! Считайте, че ви предавам заповед: Държа вас отговорни за живота на националната ни гордост, автора на „Арменци”, „Градушка”, „Хайдушки песни”, „Заточеници”, „Бежанци” … Обединена България очаква още много такива, чудно хубави стихове от господин Яворов. Довиждане, господа, на брега на Бяло море!
Напуснахме стаята на генерала окрилени и въодушевени. А и още повече, че Яворов бе наш боен другар. Пейо мълчеше – видимо той беше развълнуван от думите на генерала. Йонко Вапцаров подхвърли шеговито:
Къде се замисли македонският Ботев? Сега, Пейо няма да те пуснем да мръднеш крачка от нас! Чу ли заповедта на генерала? Нас ще държи отговорен за твоя живот !
Разбира се, Йонче, ние не ще се делим, – отвърна му Яворов – Заедно тръгнахме, ако е съдено и заедно ще мрем! След ангажимента, който поехме пред генерала, ние трябва да влезем преди нашите войски в Кавала! Така ли е, бай Чаков?
Така е, Пейо! – потвърдих аз. – Кавала ще превземем ние … и първи ще забием трикольора на брега на Бялото море! …
На 27 октомври ние се изправихме на височината, която обхваща като в клещи красивия град Кавала, проснал снага на беломорския бряг. Валеше проливен дъжд. Смрачаваше се. Заслизахме по пътя към града и достигнахме до каракола (помещение за стражарския пост), където се бяха прибрали стражарите турци, пазачи на превоза Кавала – Драма. Силният тропот на буйните ни коне смути съня на заспалите стражари. Те наскачаха и изтичаха навън с фенери в ръце, но на вратата се спряха като замръзнали. Пред тях стояха четирима български кавалеристи, бодро яхнали силни коне, с насочени към вратата къси манлихерови пушки. Тия кавалеристи бяха Пейо Яворов, облечен в офицерски дрехи с капитански пагони , Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков – тримата с подофицерски пагони …
Не мърдайте или ще бъдете застреляни! – извика на турски Вапцаров със своя мощен глас. – Вижте гората – той посочи към гората зад каракола – пълна е с български аскер!
Стражарите стояха вцепенени.
Аман, ефендилер (господа- б.а. ), предаваме се! – извикаха те в един глас и захвърлиха пушките си на земята пред нас.
Чернопеев и Вапцаров слязоха от конете и претърсиха каракола, а Яворов и аз държахме пленниците пред дулата на карабините си. След това, обезоръжените стражари, под командата на Чернопеев се наредиха двама по двама – бяха шестнадесет човека. Яворов и аз напред, след нас стражарите, а след тях Чернопеев и Вапцаров. Тая чудновата процесия потегли за Кавала, отстоящ на два километра от каракола. Вървейки с наведени глави, нашите пленници ни отправяха благословии, че сме били добри хора и не сме им сторили нищо лошо. Те мислели, че ще ги избием…
Чувствах колко щастлив е Яворов, че участва в тая авантюра.
Бай Чаков, – каза ми той – по тоя път, по който отиваме в Кавала, някога апостол Павел е навлязъл в царството на македонците. Те, разбира се, не са и подозирали великата революция, която ще предизвика словото на тоя ненадминат в света пропагандатор.
Когато стигнахме до първите къщи на града спряхме и аз казах на стражарите:
Идете във вашата казарма и доложете н началника си, че четирима парламентьори на българската войска, намираща се в скалите над града, са дошли да предложат предаване на военните и гражданските власти! В противен случай нашата артилерия ще започне бомбардировка.
Както бяха под строй, без оръжие, стражарите поеха за казармите си. Ние отидохме в конака на гръцкия владика, който ни посрещна привидно любезно. Малко по-късно целият град знаеше, че са пристигнали парламентьори на българската войска, разположена на бойни позиции около града. Въпреки проливния дъжд и страшните светкавици улиците бързо се изпълниха с народ. Яворов разговаря с владиката на френски език. Той му изложи нашата „мисия”.
Дошли сме като парламентьори на българската войска, да предложим предаване на града. Иначе – бомбардировка , след три часа !
Владиката ни препоръча да не предприемаме нищо, докато той не говори с турските власти и ги убеди да се предадат. И отиде да се срещне с тях. Разположили се в просторния кабинет на владиката, ние пушехме и очаквахме неговото завръщане. Измина, обаче, повече от час, но той все не се завръщаше. Беше девет и половина. Нямаше от кого да узнаем това, което ставаше сред турското управление на града. Започнахме да се безпокоим. Дали гръцкият духовник не ни е предал на турците?
По- късно узнахме, че кириархът (глава, духовен началник – б.а.), след като се съветвал с местните гръцки първенци, преднамерено забавял връщането си при нас, очаквайки пристигането на гръцки войски откъм Орфано и Тасос, та те първи да заемат града.
В това време чухме тежък конски тропот около владишкия конак. Чернопеев излезе да види какво става навън. Върна се много разтревожен. Голям отряд конни турски стражари, с извадени саби разгонвали събраната тълпа и заемали изходните пътища около конака. Спогледахме се. Вапцаров удари с карабината си на пода и извика:
– Тоя гръцки катил (престъпник – б. а.) ни е предал, но лесно не ще се дадем! Ще заплати той с главата си за предателството!
– Защо стоим в тоя гръцки конак и чакаме напразно? Ставайте да идем до полицейския конак, па каквото ще да става! … – предложи Яворов.
После той разтвори прозореца към улицата. Неизброим народ се тълпеше зад стражарските кордони. Показал се до кръста от прозореца, Яворов размаха карабината си и извика, стори ми се с нечовешки силен глас:
Братя, да вървим в конака! Да живее свободата!
Народът, необикновено възбуден, помете стражарския кордон. Няколко минути по-късно тая огромна тълпа с факли и фенери в ръка, водена от четирима български кавалеристи, шевствуваше към конака под проливния дъжд, изсипал се като из ръкав. На няколко пъти пред нас се изпречваха група стражари, но те биваха просто погълнати от народа.
Устремът на тълпата беше нещо величествено, неописуемо. Когато пристигнахме пред турския конак и хилядният народ задръсти площада, дойде турският полицейски началник и покани „господа парламентьорите” в управлението при началника на полицията.
Качихме се на втория етаж в стаята на каймакамина (наместник, управител на санджак или кааза – б.а.) … при него бяха свикани градските първенци – мюсюлмани и доста офицери от местния гарнизон. Когато влязохме, като че ли електрически ток премина през всичките тия хора. Те трепнаха и лицата им пребледняха. Двамата с Яворов минахме прага, а Чернопеев и Вапцара застанаха до вратата на стража с пушки при нозе. Оръжието удари тежко пода и присъстващите вдигнаха глави, стреснати като при вик: „Горе ръцете!”. Настъпи мъртва тишина.
Яворов и аз сторихме няколко крачки напред, снехме каскетите си поздравихме на турски. Никой не ни отвърна. Без да се церемоним, седнахме на един миндер, едва прикривайки силното си вълнение. Всички бяха вперили поглед в нас. Яворов се полуизправи и поздрави отново както изисква турският обичай. Потръпнах и потърсих кутията да си направя цигара, за спокойствие. Яворов извади цигари и ми предложи, но по знак на каймакамина един пъргав стражар ни поднесе неговата кутия.
Хубавите ароматни цигари дадоха импулс за разговор. Яворов се обърна на турски към каймакамина :
Господине, можем ли да знаем с кого имаме честта да говорим? Вие ли сте каймакам ефендието?
Евет! (Да – б.а.) – отговори с поклон каймакаминът.
Той беше пребледнял като мъртвец.
Ние, както ви е известно – продължи Яворов – сме изпратени от българския генерал Ковачев, чиито войски са заели позиция в скалите край града, да ви запитаме желаете ли да се предадете доброволно или той да заповяда бомбардирането на града. Срокът за отговор е до 12 часа в полунощ. Нашият генерал дава своята дума, че животът, честта и имота на населението, без разлика на народност и вяра, ще бъдат запазени.
В тоя момент влезе запъхтян висок човек, пълен, елегантно облечен Господин Викс – австроунгарски консул, бивш търговец на тютюн и голям приятел на турците. А на Викс той - каза кои сме защо сме дошли. Консулът ни изгледа изпитателно и почти извика на турски:
– Моля ви се господа, може ли човешкият разум да побере подобен абсурд? Един град с петдесет хиляди жители, голям войскови гарнизон и толкова полиция да се предаде на четирима човека! Къде са вашите пълномощия? Къде е войската, от чието име идвате?
Турците изправиха глави … Това беше проблясък на окопитване. Отговорът ми, обаче, на християнския Юда, дошъл да ни предаде, отново ги смрази:
Господин консул, – извиках с все глас- кои сме, ние вече съобщихме! Не е ваша работа колко са силите и къде са те! Тежко ви, ако мислите, че сме само четирима! Ние очакваме отговор и ако не получим такъв, ще си отидем, но вдигаме всяка отговорност от нашата войска за съдбата на града!
И за вас лично, г консуле ! – добави Яворов.
Викс не отговори нищо. Той седна при турските първенци, приближиха глави и зашепнаха оживено. От отделни дочути думи разбрахме, че Викс убеждаваше турците да се предадат. След като поговориха, каймакаминът се изправи, поклони се на Яворов, после на мен и с висок, но треперещ глас заяви:
Господа, ние решихме! Предаваме се доброволно, предаваме и града! Вярваме на думата на вашия паша Ковачев, че не ще пострада никой от мохамеданското население.
Каймакаминът отпаса револвера и сабята си и ги подаде на Яворов. Гледах и не вярвах на очите си. Студ ме обля и аз настръхнах. Погледнах Яворов. Той държеше в ръце придаденото му оръжие и също беше настръхнал. Чернопеев и Вапцара гледаха като ударени в главата. Явно беше, че на никого от нас не се вярваше това, което ставаше … Сън ли бе или действителност? … Нашата фантастична авантюра се увенчаваше с успех …
Каймакам ефенди, поздравявам ви за благоразумното решение – заговори Яворов. – Така трябваше да постъпите! Всичко в града ще бъде запазено. Моля, каймакам ефенди, заповядайте на господа офицерите да предадат оръжието си!
Обгърнах с поглед присъстващите. Турските първенци приличаха на сенки. Те като че ли бяха изгубили способността си да говорят. Всички стояха вцепенени. Първи се окопити един майор. Той приближи до нас, направи поклон, разкопча колана със сабята и револвера си и ги сложи на земята. След това се поклони повторно и мълчаливо напусна залата. По същия начин постъпиха останалите присъстващи офицери и полицейски началници.
През това време се вдигна голям шум в долния етаж. Вапцара отиде да види какво става. Завърна се засмян до уши. Той съобщи, че триста стражари захвърлили пушките и сабите си и напуснали полицейската казарма. Последни, като че ли пробудени от сън, се съвзеха десетина турци, търговци на тютюн, индустриалци и др. – хора, далече от политиката. Нямайки какво да предават, те идваха при нас с наведени глави, хванали белите си бради в ръка, покланяха се, изразявайки по този начин признаването на новата власт и напускаха салона.
Беше вече полунощ. Пред нас стоеше това страшно „бойно поле” с натрупани накуп, предадени оръжия. „Четиримата парламентьори” , героите на тая фантастична победа, стояхме около трофеите, пушехме цигари и продължавахме да се гледаме като треснати от гръб … „Действителност ли е всичко това?…” – питахме се с погледи. После, без да си говорим, излязохме на балкона към площада пред конака.
Дъждът продължаваше да се лее. Въпреки това хилядната тълпа стоеше търпеливо, очаквайки края на нашата мисия. Някой подаде на мен и на Вапцара запалени факли. Ние ги завъртяхме няколко пъти и викнахме: „Ура, за свободата!”.
Чернопеев завъртя голямо трикольорно знаме, свали от пръта турското и на негово място закачи нашето. Яворов наблюдаваше всичко това със светнали от радост очи. Ние го избутахме напред, той разбра желанието ни и силно развълнуван заговори възторжено:
– Граждани на чудно красивия град Кавала, ликувайте и тържествувайте! Робските вериги са вече разтрошени и за вас грее слънцето на свободата. Братя и сестри, радвайте се, бъдете щастливи! Ура, ура, ура!!!
Едва ли някой може да опише това, което стана след неговите думи! Тълпата избухна в неописуем възторг. Морето от хора лудуваше от радост и щастие!
В тоя момент пристигнаха на площада четите на четиримата ни, на брой шестдесет човека и групата на Ляпов – петдесет човека. Народът ги понесе на ръце. Момчетата тържествуваха!
Прибрахме се в салона и разпределихме работата, която ни предстоеше. Яворов пое общото ръководство, аз – уредбата на полицията, а Вапцаров и Чернопеев – командването на бойната ни сила. Ляпов сам пожела да бъде адютант на Яворов. Дадохме и първите нареждания от името на новата власт: от млади момчета- християни да се образува полиция в помощ на нашите четници, а от стари и известни граждани – общинския съвет.
Веднага изпратихме двама конници до Драма със съобщение за генерал Ковачев:
„Тая вечер четирима македонски воеводи – Яворов, Чернопеев,
Вапцаров и Чаков завзехме по чудо петдесетхилядна Кавала, без пушка да пукне. Войската и полицията се предадоха доброволно. Очакваме ви.”
Два дни по-късно една българска рота, изпратена от генерал Ковачев, влезе във вече свободна Кавала.”
А именно как видния български поет Пейо Яворов, и македонските воеводи: Христо Чернопеев , Йонко Вапцаров и Михаил Чаков през 1912г, превземат 50 хиляден град КАВАЛА без нито един изстрел, лично аз не бях чувал за тази история и останах много изненадан и изключително гневен, че в училище не се изучава и постепенно забравяме историята си.
В следващото издание ще публикувам и как няколко германски офицери завземат белград, ако разбира се статията подбуди интерес.
Статията е иззета от клуб ''Военна история"
27-ми октомври, 1912 г. – денят, в който четирима българи – Михаил Чаков, Пейо Яворов, Христо Чернопеев и
Йонко Вапцаров – превзеха Кавала.
Ето и историята, разказана от единия от участниците в това славно дело – Михаил Чаков:
„На 10 октомври 1912 г. генерал-майор , начело с малък отряд, в постоянни боеве с турците прекоси потъналите в сняг Родопски възвишения, стъпи в топлата Тракийска низина и достигна до гр. Драма. Там той установи щаба си.
Четирима македонски воеводи, с изпити и брадясали лица, но с огнено светещи очи, пристигнали няколко дни по-късно с четите си в Драма. Явихме се при генерала и поискахме той да придвижи част от войската си към Бяло море и заеме Кавала. Генералът ни изгледа изпитателно, усмихна се бащински топло и запита:
Кои сте вие?
Воеводите Пейо Яворов, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков – отговорих му аз …
Господа, няма по-величав подвиг от саможертвата за родината! – Но, аз току- що получих съобщение, че Явер паша с около петдесет хиляди щика се движи през Родопите към Драма. Откъм Серес идват войските на Махмуд паша. Гюмюрджинският гарнизон се готви също за поход към нас. Моят отряд няма сили да се справи с тия пълчища. Аз съм застрашен и трябва да взема мерки за сигурността на момчетата си. Ето вижте колко тревожни съобщения имам! ( И той подаде на Яворов няколко телеграми). Какъв смисъл има да вмъквам още по-напред отряда си и го изложа на сигурно унищожение? …
Тогава, господин генерал, имаме молба към Вас, – отговори Яворов – Заповядайте на предните постове да ни пуснат. Освен това – да ни дадат един кат офицерски дрехи и три ката войнишки, а също – ботуши и фуражки. И четири силни коня. Ние сами ще превземем Кавала …
Генералът замълча. Явно, той се двоумеше какво решение да вземе по проектираната от нас авантюра. Изведнъж се оживи …
Капитане! – обърна се той към адютанта, – Дайте на тия господа всичко, което им е необходимо! Уредете им пропуск и през предните наши постове!
Яворов му благодари от името на всички ни за неговата отзивчивост и на сбогуване му каза:
Господин генерал, ние тръгваме за Кавала! Там ще ви дочакаме … след два, три дни! Желае ви успех! Довиждане на брега на Бяло море !
Генералът се трогна. Силно развълнуван, той прегърна Яворов и с топъл глас отговори:
На добър час, господин Яворов! На добър час, господа на всички ви! Аз съм щастлив, че именитият наш поет се е отдал с такова себеотрицание на каузата за освобождение поробените части на нашето отечество, на чудно хубавите земи – Македония и Тракия! Бог да ви пази, господин Яворов !
После той се обърна към нас, вече с глава на военачалник – твърдо и отсечено :
Господа, вие знаете кой е вашият другар ! Нима е необходимо да ви напомням, че трябва да го пазите като зеницата на очите си! Считайте, че ви предавам заповед: Държа вас отговорни за живота на националната ни гордост, автора на „Арменци”, „Градушка”, „Хайдушки песни”, „Заточеници”, „Бежанци” … Обединена България очаква още много такива, чудно хубави стихове от господин Яворов. Довиждане, господа, на брега на Бяло море!
Напуснахме стаята на генерала окрилени и въодушевени. А и още повече, че Яворов бе наш боен другар. Пейо мълчеше – видимо той беше развълнуван от думите на генерала. Йонко Вапцаров подхвърли шеговито:
Къде се замисли македонският Ботев? Сега, Пейо няма да те пуснем да мръднеш крачка от нас! Чу ли заповедта на генерала? Нас ще държи отговорен за твоя живот !
Разбира се, Йонче, ние не ще се делим, – отвърна му Яворов – Заедно тръгнахме, ако е съдено и заедно ще мрем! След ангажимента, който поехме пред генерала, ние трябва да влезем преди нашите войски в Кавала! Така ли е, бай Чаков?
Така е, Пейо! – потвърдих аз. – Кавала ще превземем ние … и първи ще забием трикольора на брега на Бялото море! …
На 27 октомври ние се изправихме на височината, която обхваща като в клещи красивия град Кавала, проснал снага на беломорския бряг. Валеше проливен дъжд. Смрачаваше се. Заслизахме по пътя към града и достигнахме до каракола (помещение за стражарския пост), където се бяха прибрали стражарите турци, пазачи на превоза Кавала – Драма. Силният тропот на буйните ни коне смути съня на заспалите стражари. Те наскачаха и изтичаха навън с фенери в ръце, но на вратата се спряха като замръзнали. Пред тях стояха четирима български кавалеристи, бодро яхнали силни коне, с насочени към вратата къси манлихерови пушки. Тия кавалеристи бяха Пейо Яворов, облечен в офицерски дрехи с капитански пагони , Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков – тримата с подофицерски пагони …
Не мърдайте или ще бъдете застреляни! – извика на турски Вапцаров със своя мощен глас. – Вижте гората – той посочи към гората зад каракола – пълна е с български аскер!
Стражарите стояха вцепенени.
Аман, ефендилер (господа- б.а. ), предаваме се! – извикаха те в един глас и захвърлиха пушките си на земята пред нас.
Чернопеев и Вапцаров слязоха от конете и претърсиха каракола, а Яворов и аз държахме пленниците пред дулата на карабините си. След това, обезоръжените стражари, под командата на Чернопеев се наредиха двама по двама – бяха шестнадесет човека. Яворов и аз напред, след нас стражарите, а след тях Чернопеев и Вапцаров. Тая чудновата процесия потегли за Кавала, отстоящ на два километра от каракола. Вървейки с наведени глави, нашите пленници ни отправяха благословии, че сме били добри хора и не сме им сторили нищо лошо. Те мислели, че ще ги избием…
Чувствах колко щастлив е Яворов, че участва в тая авантюра.
Бай Чаков, – каза ми той – по тоя път, по който отиваме в Кавала, някога апостол Павел е навлязъл в царството на македонците. Те, разбира се, не са и подозирали великата революция, която ще предизвика словото на тоя ненадминат в света пропагандатор.
Когато стигнахме до първите къщи на града спряхме и аз казах на стражарите:
Идете във вашата казарма и доложете н началника си, че четирима парламентьори на българската войска, намираща се в скалите над града, са дошли да предложат предаване на военните и гражданските власти! В противен случай нашата артилерия ще започне бомбардировка.
Както бяха под строй, без оръжие, стражарите поеха за казармите си. Ние отидохме в конака на гръцкия владика, който ни посрещна привидно любезно. Малко по-късно целият град знаеше, че са пристигнали парламентьори на българската войска, разположена на бойни позиции около града. Въпреки проливния дъжд и страшните светкавици улиците бързо се изпълниха с народ. Яворов разговаря с владиката на френски език. Той му изложи нашата „мисия”.
Дошли сме като парламентьори на българската войска, да предложим предаване на града. Иначе – бомбардировка , след три часа !
Владиката ни препоръча да не предприемаме нищо, докато той не говори с турските власти и ги убеди да се предадат. И отиде да се срещне с тях. Разположили се в просторния кабинет на владиката, ние пушехме и очаквахме неговото завръщане. Измина, обаче, повече от час, но той все не се завръщаше. Беше девет и половина. Нямаше от кого да узнаем това, което ставаше сред турското управление на града. Започнахме да се безпокоим. Дали гръцкият духовник не ни е предал на турците?
По- късно узнахме, че кириархът (глава, духовен началник – б.а.), след като се съветвал с местните гръцки първенци, преднамерено забавял връщането си при нас, очаквайки пристигането на гръцки войски откъм Орфано и Тасос, та те първи да заемат града.
В това време чухме тежък конски тропот около владишкия конак. Чернопеев излезе да види какво става навън. Върна се много разтревожен. Голям отряд конни турски стражари, с извадени саби разгонвали събраната тълпа и заемали изходните пътища около конака. Спогледахме се. Вапцаров удари с карабината си на пода и извика:
– Тоя гръцки катил (престъпник – б. а.) ни е предал, но лесно не ще се дадем! Ще заплати той с главата си за предателството!
– Защо стоим в тоя гръцки конак и чакаме напразно? Ставайте да идем до полицейския конак, па каквото ще да става! … – предложи Яворов.
После той разтвори прозореца към улицата. Неизброим народ се тълпеше зад стражарските кордони. Показал се до кръста от прозореца, Яворов размаха карабината си и извика, стори ми се с нечовешки силен глас:
Братя, да вървим в конака! Да живее свободата!
Народът, необикновено възбуден, помете стражарския кордон. Няколко минути по-късно тая огромна тълпа с факли и фенери в ръка, водена от четирима български кавалеристи, шевствуваше към конака под проливния дъжд, изсипал се като из ръкав. На няколко пъти пред нас се изпречваха група стражари, но те биваха просто погълнати от народа.
Устремът на тълпата беше нещо величествено, неописуемо. Когато пристигнахме пред турския конак и хилядният народ задръсти площада, дойде турският полицейски началник и покани „господа парламентьорите” в управлението при началника на полицията.
Качихме се на втория етаж в стаята на каймакамина (наместник, управител на санджак или кааза – б.а.) … при него бяха свикани градските първенци – мюсюлмани и доста офицери от местния гарнизон. Когато влязохме, като че ли електрически ток премина през всичките тия хора. Те трепнаха и лицата им пребледняха. Двамата с Яворов минахме прага, а Чернопеев и Вапцара застанаха до вратата на стража с пушки при нозе. Оръжието удари тежко пода и присъстващите вдигнаха глави, стреснати като при вик: „Горе ръцете!”. Настъпи мъртва тишина.
Яворов и аз сторихме няколко крачки напред, снехме каскетите си поздравихме на турски. Никой не ни отвърна. Без да се церемоним, седнахме на един миндер, едва прикривайки силното си вълнение. Всички бяха вперили поглед в нас. Яворов се полуизправи и поздрави отново както изисква турският обичай. Потръпнах и потърсих кутията да си направя цигара, за спокойствие. Яворов извади цигари и ми предложи, но по знак на каймакамина един пъргав стражар ни поднесе неговата кутия.
Хубавите ароматни цигари дадоха импулс за разговор. Яворов се обърна на турски към каймакамина :
Господине, можем ли да знаем с кого имаме честта да говорим? Вие ли сте каймакам ефендието?
Евет! (Да – б.а.) – отговори с поклон каймакаминът.
Той беше пребледнял като мъртвец.
Ние, както ви е известно – продължи Яворов – сме изпратени от българския генерал Ковачев, чиито войски са заели позиция в скалите край града, да ви запитаме желаете ли да се предадете доброволно или той да заповяда бомбардирането на града. Срокът за отговор е до 12 часа в полунощ. Нашият генерал дава своята дума, че животът, честта и имота на населението, без разлика на народност и вяра, ще бъдат запазени.
В тоя момент влезе запъхтян висок човек, пълен, елегантно облечен Господин Викс – австроунгарски консул, бивш търговец на тютюн и голям приятел на турците. А на Викс той - каза кои сме защо сме дошли. Консулът ни изгледа изпитателно и почти извика на турски:
– Моля ви се господа, може ли човешкият разум да побере подобен абсурд? Един град с петдесет хиляди жители, голям войскови гарнизон и толкова полиция да се предаде на четирима човека! Къде са вашите пълномощия? Къде е войската, от чието име идвате?
Турците изправиха глави … Това беше проблясък на окопитване. Отговорът ми, обаче, на християнския Юда, дошъл да ни предаде, отново ги смрази:
Господин консул, – извиках с все глас- кои сме, ние вече съобщихме! Не е ваша работа колко са силите и къде са те! Тежко ви, ако мислите, че сме само четирима! Ние очакваме отговор и ако не получим такъв, ще си отидем, но вдигаме всяка отговорност от нашата войска за съдбата на града!
И за вас лично, г консуле ! – добави Яворов.
Викс не отговори нищо. Той седна при турските първенци, приближиха глави и зашепнаха оживено. От отделни дочути думи разбрахме, че Викс убеждаваше турците да се предадат. След като поговориха, каймакаминът се изправи, поклони се на Яворов, после на мен и с висок, но треперещ глас заяви:
Господа, ние решихме! Предаваме се доброволно, предаваме и града! Вярваме на думата на вашия паша Ковачев, че не ще пострада никой от мохамеданското население.
Каймакаминът отпаса револвера и сабята си и ги подаде на Яворов. Гледах и не вярвах на очите си. Студ ме обля и аз настръхнах. Погледнах Яворов. Той държеше в ръце придаденото му оръжие и също беше настръхнал. Чернопеев и Вапцара гледаха като ударени в главата. Явно беше, че на никого от нас не се вярваше това, което ставаше … Сън ли бе или действителност? … Нашата фантастична авантюра се увенчаваше с успех …
Каймакам ефенди, поздравявам ви за благоразумното решение – заговори Яворов. – Така трябваше да постъпите! Всичко в града ще бъде запазено. Моля, каймакам ефенди, заповядайте на господа офицерите да предадат оръжието си!
Обгърнах с поглед присъстващите. Турските първенци приличаха на сенки. Те като че ли бяха изгубили способността си да говорят. Всички стояха вцепенени. Първи се окопити един майор. Той приближи до нас, направи поклон, разкопча колана със сабята и револвера си и ги сложи на земята. След това се поклони повторно и мълчаливо напусна залата. По същия начин постъпиха останалите присъстващи офицери и полицейски началници.
През това време се вдигна голям шум в долния етаж. Вапцара отиде да види какво става. Завърна се засмян до уши. Той съобщи, че триста стражари захвърлили пушките и сабите си и напуснали полицейската казарма. Последни, като че ли пробудени от сън, се съвзеха десетина турци, търговци на тютюн, индустриалци и др. – хора, далече от политиката. Нямайки какво да предават, те идваха при нас с наведени глави, хванали белите си бради в ръка, покланяха се, изразявайки по този начин признаването на новата власт и напускаха салона.
Беше вече полунощ. Пред нас стоеше това страшно „бойно поле” с натрупани накуп, предадени оръжия. „Четиримата парламентьори” , героите на тая фантастична победа, стояхме около трофеите, пушехме цигари и продължавахме да се гледаме като треснати от гръб … „Действителност ли е всичко това?…” – питахме се с погледи. После, без да си говорим, излязохме на балкона към площада пред конака.
Дъждът продължаваше да се лее. Въпреки това хилядната тълпа стоеше търпеливо, очаквайки края на нашата мисия. Някой подаде на мен и на Вапцара запалени факли. Ние ги завъртяхме няколко пъти и викнахме: „Ура, за свободата!”.
Чернопеев завъртя голямо трикольорно знаме, свали от пръта турското и на негово място закачи нашето. Яворов наблюдаваше всичко това със светнали от радост очи. Ние го избутахме напред, той разбра желанието ни и силно развълнуван заговори възторжено:
– Граждани на чудно красивия град Кавала, ликувайте и тържествувайте! Робските вериги са вече разтрошени и за вас грее слънцето на свободата. Братя и сестри, радвайте се, бъдете щастливи! Ура, ура, ура!!!
Едва ли някой може да опише това, което стана след неговите думи! Тълпата избухна в неописуем възторг. Морето от хора лудуваше от радост и щастие!
В тоя момент пристигнаха на площада четите на четиримата ни, на брой шестдесет човека и групата на Ляпов – петдесет човека. Народът ги понесе на ръце. Момчетата тържествуваха!
Прибрахме се в салона и разпределихме работата, която ни предстоеше. Яворов пое общото ръководство, аз – уредбата на полицията, а Вапцаров и Чернопеев – командването на бойната ни сила. Ляпов сам пожела да бъде адютант на Яворов. Дадохме и първите нареждания от името на новата власт: от млади момчета- християни да се образува полиция в помощ на нашите четници, а от стари и известни граждани – общинския съвет.
Веднага изпратихме двама конници до Драма със съобщение за генерал Ковачев:
„Тая вечер четирима македонски воеводи – Яворов, Чернопеев,
Вапцаров и Чаков завзехме по чудо петдесетхилядна Кавала, без пушка да пукне. Войската и полицията се предадоха доброволно. Очакваме ви.”
Два дни по-късно една българска рота, изпратена от генерал Ковачев, влезе във вече свободна Кавала.”
Patrocinador
A333Alexander95A333DGacev
