This website uses cookies

We use cookies and other tracking technologies to improve your browsing experience on our website, to show you personalized content and targeted ads, to analyze our website traffic, and to understand where our visitors are coming from. By continuing to use our website, you agree to our Privacy Policy.

Виц

A333 - Вестник от Bulgaria -
Нагоре

Публикувано в Bulgaria - Забавление - 10 Oct 2019 23:58 - 0

Източник : ИВО СИРОМАХОВ

Пътеката е стръмна. Под нея е зинала страховита пропаст. По-добре е да не поглеждаш надолу. Двете деца едва-едва пъплят нагоре. Затулен от облаци, върхът не се вижда.
– Близо ли е? – пита момичето. Вятърът подхваща думите й и ги отнася нанякъде.
– Близо е, мишленце – казва момчето. Едва си поема дъх. – Скоро ще стигнем.
– Ти каза така и преди един час. Измори ли се?
– Не.
Внезапен порив на вятъра разпилява дългите коси на момичето.
– Така приличаш на малката русалка – разсмива се момчето.
– Не приличам на нея.
– По-красива си от нея.
– Не съм красива. Нина каза, че съм грозна. И че никога няма да нося рокля като принцеса.
– Глупости. Тя ти завижда.
– За какво?
– Не знам. Хората завиждат за всичко.
Пътеката се стеснява. Няколко камъчета се отронват под обувките на момчето и се търкулват по стръмния склон.
– Хайде да се връщаме вече – казва момичето. – Достатъчно ходихме. Никога не сме били толкова далеч от вкъщи.
– Съвсем малко остана, мишленце – настоява момчето и тръгва нагоре.
Дишането на двамата се слива в мъчителни стонове. Стъпките стават все по-тежки, все по-бавни. Слънцето потъва зад планината. Върхът затиска двете деца с тежката си сянка.
– Студено ли ти е? – пита момчето.
– Не.
– Гладна ли си?
– Не.
– Жадна ли си?
– Не.
– Искаш ли нещо?
– Искам да спрем. Да погледаме.
– Няма да спираме. Съвсем близо сме вече. Хайде.
Още една крачка. И още една. И още една. Момчето стъпва върху скалата, коленете му треперят от умора. Острите камъчета почти са
пробили подметките му. Болят.
– Седни, мишленце – казва. – На върха сме.
Сядат под обрулена от стихиите табела, на която едва се чете надпис „2376 м.“ Момичето поглежда към небето.
– Пожелай си нещо – казва момчето.
– Първо ти.
– Пожелавам си някой ден да можеш да качиш върха самичка – казва момчето и докосва с пръст нослето на момичето. – И ще се сбъдне, ще видиш. Тук сме близо до Бог и всички желания се сбъдват.
– А аз си пожелавам… – момичето внезапно млъква.
– Какво?
Тя мълчи още няколко секунди. Колебае се дали да го каже.
– Когато тръгвахме отдолу и ти ми каза, че на върха трябва да си пожелая нещо, аз мислех да си пожелая да проходя. Да имам крака като всички останали. Но сега…
– Ще имаш, мишленце – прекъсва я момчето. – Щом и двамата си го пожелаваме, значи ще имаш.
– Но сега… – продължава момичето – не съм сигурна дали искам това. Май предпочитам да ме държиш в ръцете си, когато вървим. Както е сега. Както е било винаги.
Вятърът се усилва. Момчето поглежда към пропастта.
Станала е още по-тъмна и безнадеждна.

Подкрепи

BankovmrnnastasetodocebmihouDiablo IVDiablo IVsPoXxx

Коментари (0)