автор: Иво Сиромоахов

Класиците твърдят, че семейството е основната клетка на обществото. Това означава, че когато в обществото става нещо, то трябва първо да се
експериментира в клетката. Зареден с такъв обществено-клетъчен патос, седнах онази вечер на масата, погледнах съпругата си като виетнамец в меден месец и казах:
– Скъпи съсемейници!
Жена ми си изтърва вилицата.
– Не можеш ли поне една вечер да не се държиш като идиот? – въздъхна тя.
Разбрах, че се налага да оставя протокола за по-добри дни и заговорих на простонароден език.
– Смятам, че е време да вземем някои мерки за излизане от кризата. Набелязал съм няколко неща.
Първо – двойно увеличаване на детските надбавки.
– Йес! – извикаха синовете ми.Усмихнах се доволно. Благодарение на премерения си популизъм спечелих двама съюзници още в началото на обръщението си.
– Второ – продължих невъзмутимо – съкращаване на администрацията, която така ли иначе нищо не произвежда, а само харчи общите пари.– Не те е срам! – скочи обидена тъщата, без дори да съм я погледнал.
– Аз не мога да ви предложа друго освен кръв, труд, пот и сълзи. Никъде по света няма безплатен обяд, както и тъщи на дотация! Това трябва да се спре в името на затягането на финасовия контрол.
Тъщата припадна. Аз ликувах – опозицията беше нокаутирана. Жена ми обаче мълчеше, а това предвещаваше най-малко чирпанско земетресение.
– Има обаче и една лоша новина. Неизбежно е повишаването на режийните. Ще трябва да внасяте в семейната каса по-големи суми, за да изкараме тежката зима,която ни предстои. Но както е казал Чърчил: “Уверен съм, че нашите страдания за каузата няма да бъдат напразни”
– Аз съм съгласна – каза тихо жена ми.
Настръхнах. Най-лошо става, когато тя се съгласява с мен.
– Бих се радвала обаче – продължи тя с гласа на касационен съдия – ако и ти поемеш част от тежестите на прехода. Като например да плащаш акциз за всяка бутилка изпит алкохол.
Такъв удар под кръста не бях очаквал. Да ми облага ракийката и то в навечерието на Шампионската лига! Трябваше да се измъкна по някакъв начин от тая ситуация.
– Ние кейнсианците… – изръмжах авторитетно.
В този миг тъщата неочаквано се свести.
– Знаех си аз, че си някакъв сектант! – изсъска тя. – Мръсен кейнсианец!
– Тати е марсианец! Тати е марсианец! – радостно викнаха децата.Усетих, че не срещам разбиране в най-малката обществена клетка.
Скочих отчаян от масата и отидох в кръчмата да изпия една малка. Без мезе и акциз.