Objavljeno u Bulgaria - Socijalne interakcije i zabava - 10 Nov 2019 10:47 - 3
Цар Борис III – държавникът, който водеше България в смутно време
Не са много онези държавници от родната ни история, които могат да поддържат кормилото на управлението в изключително бурни и непредсказуеми води. Един такъв безспорно е цар Борис III Сакскобургготски. Царуването му е обект на множество оценки. Според едни той е твърде колеблив и несигурен владетел, за други това е една лисича маска, зад която се крие истински политически вълк; Действително колкото по-различни са оценките за живота на един човек, толкова по-интересен и пъстър е той. В следващите редове ще представим на Вашето внимание някои основни щрихи от битието на цар Борис, чрез които ще се убедим защо той остава толкова дълга диря в историята ни.
Борис Сакскобургготски, княз Търновски, е роден на 30 януари 1894 година. Още с раждането си е въвлечен в сложните политически проблеми на възстановената българската държава, като първоначално е покръстен в католическото вероизповедание. Това става възможно благодарение на изменението на Търновската конституция от 1893 година, което позволява на престолонаследника да принадлежи и към „някое друго християнско изповедание“. Покръстването в католицизма е предварителното условие на неговия дядо Роберт Пармски за женитбата между дъщеря му Мария-Луиза и тогавашния княз Фердинанд.
Борис израства в една добре позната на царските семейства обстановка. За разлика от голяма част от западноевропейската аристокрация обаче, той не получава най-високо образование, но качествата и потенциалът на бъдещия монарх са безспорни. Неговата ерудиция неведнъж впечатлява чуждестранни владетели и благородници. Самият Борис живо се интересува от много и разнообразни области на науката като философските учения, зоология, орнитология и железопътно дело.
Младият княз е участник във войните за национално обединение. През Балканските войни (1912-1913) е офицер за свръзка при началник-щаба на армията. Получава добра оценка като стриктно изпълняващ възложените му задачи. Включването на България в Първата световна война през 1915 година прекъсва неговото обучение във Военната академия и той е определен за офицер за поръчки при главнокомандващия на действащата армия. За отличната си служба е произведен в чин майор на 14 януари 1916 година.
Краят на Първата световна война променя драстично обстановката в България. Държавата е изправена пред Втората национална катастрофа и цар Фердинанд абдикира от престола. На 3 октомври 1918 година с манифест от вече бившия владетел на Борис е поверено тежкото бреме на властта в един от най-динамичните и трудни периоди в историята на Третото българско царство – страната е икономически и военно обезсилена, двете национални катастрофи са оставили мечтата за национално обединение само мечта, а външнополитическата изолация е факт.
В годините след войната управлението на държавата е в ръцете на редица партийни лидери. Царят остава на заден план, тъй като разочарованието от монархията след Първата световна война е голямо. Държавното кормило първоначално е поето от БЗНС и неговият водач Александър Стамболийски, а младият цар е принуден да понася критики както от страна на земеделците, така и от привържениците на бившите управляващи партии, недоволни от мекия курс на царя към Земеделския съюз.
Това обаче може да се разглежда като част от политическия арсенал на царя – склонност към театралност, неформалност в общуването, стремеж да се избягват конфликти, усилия за помирение с всички фактори дори и с онези, към които не храни особено добри чувства. До тези методи той прибягва особено в случаи, когато усеща заплаха за династията и държавата.
Тези негови качества се проявяват по време на преврата от 9 юни 1923 година. Ролята на царя тук не може да се тълкува само като поддръжник или противник на превратаджиите. От една страна той уверява Стамболийски в подкрепата си за него два дни преди преврата, но от друга подписва указа за назначаване правителството на превратаджиите, които обаче първоначално трудно откриват царя, той дори ги избягва, а при срещата си придава вид на изненадан от събитията и разколебан в решението си за указа.
При преврата на Деветнадесетомайците от 1934 година поведението на владетеля не е по-различно. Загадката отново остава, а фактът, че година по-късно той се налага над Деветнадесетомайците и установява личния си режим не ни помага да разберем какво точно е мислел и знаел. Паметна обаче е репликата му към ген. Пенчо Златев, дошъл заедно с Кимон Георгиев в двореца в столицата, за да обсъдят новото положение след преврата:
„Сбъркахте, генерале, сбъркахте, защото избързахте!“
Пред Народния съд неговият брат княз Кирил твърди, че царят е бил наясно с подготовката и на двата преврата.
В следващото десетилетие фигурата на царя продължава да е в сянка. На политическо равнище се борят множество партии и групи на фона на силно противопоставяне вътре в обществото и намесата на различни външни сили. В онзи период царят залага на нещо много важно, което впоследствие ще му помогне да вземе цялата власт в ръцете си – контактите, колкото и банално да звучи.
Това обаче не е нищо изненадващо. При липсата на реални лостове за контрол на политическата власт, цар Борис създава една добре изплетена мрежа от контакти, съмишленици и близки до Двореца хора, към които показва необходимото внимание и постоянно се стреми да сплоти връзките си с тях. Това са политици, интелектуалци, офицери, но и членове на дипломатическия корпус. Също така много важен елемент от царското поведение е стремежът му да скъси разстоянието между себе си и обикновения българин, нещо отличаващо го значително от цар Фердинанд.
От друга страна не бива да гледаме на царя като на светец. Той също има роля в репресиите и смъртните присъди срещу ляво настроените и дейците на комунистическата партията. За него това са най-големите противници на монархията, от които не може да се очаква компромиси. Това рязко идейно различие предопределя и неговата позиция. Не случайно по време на Септемврийското въстание той прави категоричното обръщение: „Ние преживяваме отговорен момент. Ние сме поставени преди дилемата да бъдем или да не бъдем“ и така ясно дава подкрепа за твърдия курс при потушаването му. Комунистите „отговарят“ с опита за покушение срещу монарха при Арабаконак и атентата в „Св. Неделя“.
През 1935 година пред цар Борис III се открива златна възможност да вземе бъдещето на България в свои ръце. В средите на Деветнадесетомайците възниква политически конфликт, в който определено място заемат и привържениците на проф. Александър Цанков. Царят се възползва от кризата, за да играе ролята на арбитър, която толкова обича. След оставката на ген. Златев той успява да изкара на преден план собствените си приближени и да даде мандат на опитния дипломат Андрей Тошев (който е сред възпитателите на царя) за съставяне на кабинет.
Именно тогава за първи път монархът обявява с манифест състава на правителството. С този акт се дава формалното начало на авторитарното управление на Борис. Парламентарни избори се провеждат и съществува легална опозиция, но изборите се контролират от монарха. Именно по време на управлението на Борис III за пръв път в България е дадено право на глас на жените, макар да се посочва че самият цар първоначално проявява предпазливост по този въпрос.
Към края на 30-те години на ХХ век, Европа търпи радикални промени. В страни като Германия и Италия на власт идват крайни политически партии със силна обществена подкрепа. По всичко личи, че те ще се стремят да ревизират максимално пагубните клаузи на Версайската система (споразуменията, подписани със загубилите страни след Първата световна война). Въпреки младостта си, едва на 24 години, българският цар помни несправедливите условия на Ньойския договор от 1919 г. България е принудена да се раздели с голяма част от териториите си и да плати твърде тежка цена. Именно това е една от основните причини монархът да се насочи към партньорство с набиращите сили Германия и Италия.
През 1939 година Германия напада Полша и така дава началото на Втората световна война. Цар Борис III е поставен пред дилема, като върху него е оказан огромен натиск за това българите да застанат на страната на Хитлер. Борис обаче отказва открито да включи страната в Тристранния пакт, изтъквайки съображения от различен характер. Същевременно той не държи твърде голяма дистанция между себе си и Хитлер. Възползвайки се от новото международно положение, с помощта на Германия (и подкрепа от СССР) през 1940 година цар Борис договаря т.нар. Крайовска спогодба, с която на България отново се връщат земите от Южна Добруджа. Споразумението между България и Румъния е признато от всички велики сили. Българите в областта посрещат връщането им към пределите на родината с голяма радост.
През 1941 година царят се вижда принуден да включи България в Тристранния пакт след като на Дунава се озовава голяма немска армия с крайна дестинация Гърция. България се присъединява официално към Пакта на 1 март. През същата година Вермахта окупира съседните Гърция и Югославия. След като те биват разгромени за близо две седмици, България получава правото да администрира земите населени предимно с етнически българи. Това са огромни територии от Западните покрайнини, Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Именно заради този дипломатически успех, както и заради връщането на Южна Добруджа Борис III затвърждава прозвището си „Обединител“. Политическият престиж и доверие към монарха се увеличават значително.
В знаков за управлението на Борис през този период се превръща Еврейският въпрос. Под натиска на Третия райх, България е принудена да депортира евреите от Македония, Тракия и Пиротско. Депортацията на евреите от т.нар. „стари пределеи“ обаче е осуетена благодарение на решителното противодействие на подпредседателя на НС Димитър Пешев, много видни интелектуалци и застъпничеството на Българската православна църква. Цар Борис III се възползва от тези вътрешнополитически настроения, за да отклони изпращането в лагерите на смъртта на хиляди български евреи. Въпреки това, ролята му в събитията не е безспорна. Някои историци директно стоварват върху него вината за депортация на евреите от „новите земи“, а други посочват, че поради връзките му с Третия райх той отказва да вземе категорична позиция.
В разгара на събитията, когато Втората световна война достига своята кулминация, а България има огромна нужда от политическа стабилност, се случва немислимото – българският цар умира. Това се случва на 28 август 1943 година, скоро след като се завръща от среща с Хитлер. Версиите за смъртта на монарха са много. Някои историци подкрепят теорията, че Борис е отровен по нареждане на самия Фюрер, докато други твърдят, че за кончината му са отговорни британските тайни служби или Съветският съюз, а трети подкрепят тезата за естествена смърт. Истината остава неразкрита и до днес.
Смъртта на монарха се отразява изключително негативно върху състоянието на държавата. Автентични кадри от погребението показват множеството, дошло да се преклони пред паметта на царя. По сведения на Държавна сигурност, 369 000 българи преминават през храм паметника „Александър Невски“, за да си вземат последно сбогом със своя владетел. Борис III е погребан според желанието му в Рилския манастир. Вляво от гроба се намира резба, изработена на 10 октомври 1943 година от жители на село Осой, Дебърска околия, с надпис:
„На своя Царь Освободитель Борись III оть признателна Македония“
През 1946 година тленните останки на цар Борис са ексхумирани по нареждане на новите управници в България. Тялото му е препогребано в малък параклис в парка на двореца „Врана“. През 1951 година параклисът е разрушен. В днешни дни гробът на царя в Рилския манастир е възстановен. В него се намира единственото останало от загиналия монарх – неговото сърце.
Не са много онези държавници от родната ни история, които могат да поддържат кормилото на управлението в изключително бурни и непредсказуеми води. Един такъв безспорно е цар Борис III Сакскобургготски. Царуването му е обект на множество оценки. Според едни той е твърде колеблив и несигурен владетел, за други това е една лисича маска, зад която се крие истински политически вълк; Действително колкото по-различни са оценките за живота на един човек, толкова по-интересен и пъстър е той. В следващите редове ще представим на Вашето внимание някои основни щрихи от битието на цар Борис, чрез които ще се убедим защо той остава толкова дълга диря в историята ни.
Борис Сакскобургготски, княз Търновски, е роден на 30 януари 1894 година. Още с раждането си е въвлечен в сложните политически проблеми на възстановената българската държава, като първоначално е покръстен в католическото вероизповедание. Това става възможно благодарение на изменението на Търновската конституция от 1893 година, което позволява на престолонаследника да принадлежи и към „някое друго християнско изповедание“. Покръстването в католицизма е предварителното условие на неговия дядо Роберт Пармски за женитбата между дъщеря му Мария-Луиза и тогавашния княз Фердинанд.
Борис израства в една добре позната на царските семейства обстановка. За разлика от голяма част от западноевропейската аристокрация обаче, той не получава най-високо образование, но качествата и потенциалът на бъдещия монарх са безспорни. Неговата ерудиция неведнъж впечатлява чуждестранни владетели и благородници. Самият Борис живо се интересува от много и разнообразни области на науката като философските учения, зоология, орнитология и железопътно дело.
Младият княз е участник във войните за национално обединение. През Балканските войни (1912-1913) е офицер за свръзка при началник-щаба на армията. Получава добра оценка като стриктно изпълняващ възложените му задачи. Включването на България в Първата световна война през 1915 година прекъсва неговото обучение във Военната академия и той е определен за офицер за поръчки при главнокомандващия на действащата армия. За отличната си служба е произведен в чин майор на 14 януари 1916 година.
Краят на Първата световна война променя драстично обстановката в България. Държавата е изправена пред Втората национална катастрофа и цар Фердинанд абдикира от престола. На 3 октомври 1918 година с манифест от вече бившия владетел на Борис е поверено тежкото бреме на властта в един от най-динамичните и трудни периоди в историята на Третото българско царство – страната е икономически и военно обезсилена, двете национални катастрофи са оставили мечтата за национално обединение само мечта, а външнополитическата изолация е факт.
В годините след войната управлението на държавата е в ръцете на редица партийни лидери. Царят остава на заден план, тъй като разочарованието от монархията след Първата световна война е голямо. Държавното кормило първоначално е поето от БЗНС и неговият водач Александър Стамболийски, а младият цар е принуден да понася критики както от страна на земеделците, така и от привържениците на бившите управляващи партии, недоволни от мекия курс на царя към Земеделския съюз.
Това обаче може да се разглежда като част от политическия арсенал на царя – склонност към театралност, неформалност в общуването, стремеж да се избягват конфликти, усилия за помирение с всички фактори дори и с онези, към които не храни особено добри чувства. До тези методи той прибягва особено в случаи, когато усеща заплаха за династията и държавата.
Тези негови качества се проявяват по време на преврата от 9 юни 1923 година. Ролята на царя тук не може да се тълкува само като поддръжник или противник на превратаджиите. От една страна той уверява Стамболийски в подкрепата си за него два дни преди преврата, но от друга подписва указа за назначаване правителството на превратаджиите, които обаче първоначално трудно откриват царя, той дори ги избягва, а при срещата си придава вид на изненадан от събитията и разколебан в решението си за указа.
При преврата на Деветнадесетомайците от 1934 година поведението на владетеля не е по-различно. Загадката отново остава, а фактът, че година по-късно той се налага над Деветнадесетомайците и установява личния си режим не ни помага да разберем какво точно е мислел и знаел. Паметна обаче е репликата му към ген. Пенчо Златев, дошъл заедно с Кимон Георгиев в двореца в столицата, за да обсъдят новото положение след преврата:
„Сбъркахте, генерале, сбъркахте, защото избързахте!“
Пред Народния съд неговият брат княз Кирил твърди, че царят е бил наясно с подготовката и на двата преврата.
В следващото десетилетие фигурата на царя продължава да е в сянка. На политическо равнище се борят множество партии и групи на фона на силно противопоставяне вътре в обществото и намесата на различни външни сили. В онзи период царят залага на нещо много важно, което впоследствие ще му помогне да вземе цялата власт в ръцете си – контактите, колкото и банално да звучи.
Това обаче не е нищо изненадващо. При липсата на реални лостове за контрол на политическата власт, цар Борис създава една добре изплетена мрежа от контакти, съмишленици и близки до Двореца хора, към които показва необходимото внимание и постоянно се стреми да сплоти връзките си с тях. Това са политици, интелектуалци, офицери, но и членове на дипломатическия корпус. Също така много важен елемент от царското поведение е стремежът му да скъси разстоянието между себе си и обикновения българин, нещо отличаващо го значително от цар Фердинанд.
От друга страна не бива да гледаме на царя като на светец. Той също има роля в репресиите и смъртните присъди срещу ляво настроените и дейците на комунистическата партията. За него това са най-големите противници на монархията, от които не може да се очаква компромиси. Това рязко идейно различие предопределя и неговата позиция. Не случайно по време на Септемврийското въстание той прави категоричното обръщение: „Ние преживяваме отговорен момент. Ние сме поставени преди дилемата да бъдем или да не бъдем“ и така ясно дава подкрепа за твърдия курс при потушаването му. Комунистите „отговарят“ с опита за покушение срещу монарха при Арабаконак и атентата в „Св. Неделя“.
През 1935 година пред цар Борис III се открива златна възможност да вземе бъдещето на България в свои ръце. В средите на Деветнадесетомайците възниква политически конфликт, в който определено място заемат и привържениците на проф. Александър Цанков. Царят се възползва от кризата, за да играе ролята на арбитър, която толкова обича. След оставката на ген. Златев той успява да изкара на преден план собствените си приближени и да даде мандат на опитния дипломат Андрей Тошев (който е сред възпитателите на царя) за съставяне на кабинет.
Именно тогава за първи път монархът обявява с манифест състава на правителството. С този акт се дава формалното начало на авторитарното управление на Борис. Парламентарни избори се провеждат и съществува легална опозиция, но изборите се контролират от монарха. Именно по време на управлението на Борис III за пръв път в България е дадено право на глас на жените, макар да се посочва че самият цар първоначално проявява предпазливост по този въпрос.
Към края на 30-те години на ХХ век, Европа търпи радикални промени. В страни като Германия и Италия на власт идват крайни политически партии със силна обществена подкрепа. По всичко личи, че те ще се стремят да ревизират максимално пагубните клаузи на Версайската система (споразуменията, подписани със загубилите страни след Първата световна война). Въпреки младостта си, едва на 24 години, българският цар помни несправедливите условия на Ньойския договор от 1919 г. България е принудена да се раздели с голяма част от териториите си и да плати твърде тежка цена. Именно това е една от основните причини монархът да се насочи към партньорство с набиращите сили Германия и Италия.
През 1939 година Германия напада Полша и така дава началото на Втората световна война. Цар Борис III е поставен пред дилема, като върху него е оказан огромен натиск за това българите да застанат на страната на Хитлер. Борис обаче отказва открито да включи страната в Тристранния пакт, изтъквайки съображения от различен характер. Същевременно той не държи твърде голяма дистанция между себе си и Хитлер. Възползвайки се от новото международно положение, с помощта на Германия (и подкрепа от СССР) през 1940 година цар Борис договаря т.нар. Крайовска спогодба, с която на България отново се връщат земите от Южна Добруджа. Споразумението между България и Румъния е признато от всички велики сили. Българите в областта посрещат връщането им към пределите на родината с голяма радост.
През 1941 година царят се вижда принуден да включи България в Тристранния пакт след като на Дунава се озовава голяма немска армия с крайна дестинация Гърция. България се присъединява официално към Пакта на 1 март. През същата година Вермахта окупира съседните Гърция и Югославия. След като те биват разгромени за близо две седмици, България получава правото да администрира земите населени предимно с етнически българи. Това са огромни територии от Западните покрайнини, Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Именно заради този дипломатически успех, както и заради връщането на Южна Добруджа Борис III затвърждава прозвището си „Обединител“. Политическият престиж и доверие към монарха се увеличават значително.
В знаков за управлението на Борис през този период се превръща Еврейският въпрос. Под натиска на Третия райх, България е принудена да депортира евреите от Македония, Тракия и Пиротско. Депортацията на евреите от т.нар. „стари пределеи“ обаче е осуетена благодарение на решителното противодействие на подпредседателя на НС Димитър Пешев, много видни интелектуалци и застъпничеството на Българската православна църква. Цар Борис III се възползва от тези вътрешнополитически настроения, за да отклони изпращането в лагерите на смъртта на хиляди български евреи. Въпреки това, ролята му в събитията не е безспорна. Някои историци директно стоварват върху него вината за депортация на евреите от „новите земи“, а други посочват, че поради връзките му с Третия райх той отказва да вземе категорична позиция.
В разгара на събитията, когато Втората световна война достига своята кулминация, а България има огромна нужда от политическа стабилност, се случва немислимото – българският цар умира. Това се случва на 28 август 1943 година, скоро след като се завръща от среща с Хитлер. Версиите за смъртта на монарха са много. Някои историци подкрепят теорията, че Борис е отровен по нареждане на самия Фюрер, докато други твърдят, че за кончината му са отговорни британските тайни служби или Съветският съюз, а трети подкрепят тезата за естествена смърт. Истината остава неразкрита и до днес.
Смъртта на монарха се отразява изключително негативно върху състоянието на държавата. Автентични кадри от погребението показват множеството, дошло да се преклони пред паметта на царя. По сведения на Държавна сигурност, 369 000 българи преминават през храм паметника „Александър Невски“, за да си вземат последно сбогом със своя владетел. Борис III е погребан според желанието му в Рилския манастир. Вляво от гроба се намира резба, изработена на 10 октомври 1943 година от жители на село Осой, Дебърска околия, с надпис:
„На своя Царь Освободитель Борись III оть признателна Македония“
През 1946 година тленните останки на цар Борис са ексхумирани по нареждане на новите управници в България. Тялото му е препогребано в малък параклис в парка на двореца „Врана“. През 1951 година параклисът е разрушен. В днешни дни гробът на царя в Рилския манастир е възстановен. В него се намира единственото останало от загиналия монарх – неговото сърце.
Podrži
AndreevDiablo IVKomentari (3)
о7
Водили сте у 20.вијеку 3 рата са Србијом, учинили страшне злочине и било побијеђени. Руси су вас ослободили , дали вам државу, а ви сте у оба свјетска рата ратовали против њих. Били се Хитлерови савезници, да би кад се совјетска војска приближила вашим границама постали њихови савезници. Тако да вас СССР није окупирао, већ ослободио. Сад сте у НАТО-у и ЕУ, а сутра ко зна гдје.
Втората балканска война е абсолютна геешка. Нема българин който да не го признае. Няма как да се биеш с вчерашните си съюзници.
За другите войни сте яли як пердах и сме ги загубили заради некадърността на съюзниците ни. А не заради сърбите.
СССР от кой ни е освободила?!? ? СССР ни окупира и ликвидира държавата. Още не може се оправим ...