„Нашето дело е свято!“ или как българите посрещнаха войната със Сърбия

Автор: Стоян Тачев

Пет минути след полунощ на 1-ви срещу 2-ри ноември 1885 г. телеграфът в софийската станция затраква. Дежурните телеграфисти приемат от станция Пирот телеграма до гръцкия дипломатически агент в София Рангабе, подадена от сръбския министър-председател Милутин Гарашанин:

Командирът на І дивизия и пограничните власти ми известяват едновременно, че българските войски атакували днес на часа 7½ сутринта позициите, които заема един батальон от първи пехотински полк на сръбска територия, в околностите на Власина. Кралевското правителство счита това безпричинно нападение като обявяване на война. Моля ви, г. Агенте, да съобщите от мое име на г. Цанова, министър на външните работи, че като приема последствията от тая война, Сърбия се счита във воюще положение с княжество България, начиная от събота, 6 часа сутринта, 2 ноември.
Гарашанин

Телеграмата е приета в 0:15 часа, като смутените телеграфисти изпращат  препис от телеграмата до българския външен министър Илия Цанов с молба за инструкции дали да предадат телеграмата на Рангабе. В 0:45 часа пристига утвърдителен отговор, а в 1 часа на 2 ноември станцията се изпълва с намиращите се в София военни и държавни ръководители. Цанов препраща телеграмата на княз Александър, който е в Пловдив заедно с министър-председателя Петко Каравелов и началника на Генералния щаб капитан Рачо Петров. Сложният исторически момент  е предаден от Рачо Петров със следните думи:

Телеграмата на Цанова се получи към часа два. Събудих първо Каравелова, сетне княза. И двамата изглеждаха спокойни. Впрочем от няколко дена ний считахме вече войната за неминуема, тъй като многобройните инциденти, предизвикани от сърбите по границата, ясно показваха тяхното решение да ни нападнат. Много пъти са ме питали: какво бе нашето първо впечатление, когато узнахме, че войната е обявена? Нашето впечатление бе… че ще се бием; в тоя момент нямахме време да се вдълбочаваме повече. Бяхме млади и имахме голяма самонадеяност, това обяснява всичко.

По повод избухването на войната княз Александър издава две прокламации – едната към войската, а другата – към българския народ. Ето и техните текстове:

„Офицери, унтерофицери и войници!Сръбският крал ни обяви война. Той заповядал на сръбската войска да нахълта в нашата земя. Вместо да ни помагат, нашите братя сърби искат да разрушат нашето отечество.

Войници! Покажете вашата храброст, защитете вашите майки и огнища, смажете врага, който подло и дебнешком напада върху ни и не се оставяйте, докато не ги унищожите. Напред, братя, Бог да ни помага и да ни подари победа!“ 

Обръщението към българския народ е пълно със същата емоция:

Към българския народ

Правителството на съседния нам братски Народ, водимо от лични и егоистични цели и желающе да осуети святото дело – Съединението на българския народ в една цяло, – днес, без всякой законен и справедлив повод, е обявило война на нашата държава и е дало заповед на войските си да нахълтат в земята ни.

С голямо прискърбие ние чухме тая печална вест, защото никога не вярвахме, че нашите еднокръвни и едноверни братя ще дигнат ръка и ще започнат една братоубийствена война в тия трудни времена, които преминават малките държави на Балканския  полуостров и така безчеловечно и безразсъдно да се отнасят към своите съседи, които без да причиняват някому вреда, работят и се борят за едно благородно, справедливо и чисто дело.

Като оставяме върху сърбите и правителството им всичката отговорност за братоубийствената война между двата братски народа и за лошите последствия, които би могли да сполетят и двете държави ние обявяваме на своя любим народ, че приехме прогласената от сърбите война и дадохме заповед на нашите храбри, юначни войски да почнат действието си срещу сърбите и мъжки да защищават земята, честта и свободата на българския народ.

Нашето дело е свято и надяваме се, че Бог ще го вземе под своя защита и ще ни даде нужната помощ, за да възтържествуваме и бием вразите си.

Като сме уверени, че нашият любим народ ще се притече да ни поддържа в трудното, но свято дело – защитата на земята ни от нахлуването на неприятеля – и че всякой българин, способен да носи оръжие, ще дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, призоваваме Всевишнаго да пази и покровителствува България и да ни помага в трудните и усилни времена, които преминава страната ни. Нека Всевишният Господ Бог ни бъде на помощ.

Издаден в Пловдив на втори ноември, хиляда осемстотин и осемдесет и пета година.

Александър 

Военните изпращат телеграми до началника на Западния корпус майор Аврам Гуджев и до командира на Северния отряд капитан Атанас Узунов. Разпорежданията са: спазване на плана за водене на войната и задържане на настъплението на сръбската Нишавска армия с ожесточени боеве в направлението Пирот–София и активна отбрана във Видинско.

Българските войници посрещат новината за обявената война с неудържим възторг, за което свидетелства кореспондентът на Кьолнише Цайтунг А. Фон Хун, присъствал на прочитането на манифеста пред войниците от Първи софийски пеши полк:

Никога – пише той – няма да забравя това, което видях тогава: с ликующи, нескончаеми ура бидоха посрещнати неговите думи, пушките се размахваха, калпаците почнаха да хвърчат във въздуха и от лицата грееше една дива, бих могъл да кажа, варварска радост.

В Южна България новината също е посрещната с възторг, предаден ни от офицера от Втори конен полк Йордан Велчев:

Трябваше да бъде човек на Харманлийско–Търновосейменско–Ямболската позиция, която нашите войски заемаха срещу турците, да чуе какво „Ура!“ цепеше въздуха, като им се съобщи, че ще се бият със сърбите, защото са навлезли в пределите на България.

Не по-различна е реакцията и на пехотинците от Осми приморски полк, предадена ни от адютанта на първа дружина подпоручик Иван Петров:

След пладне на 2 ноември дойде в с. Голям манастир командующият полка капитан Сарафов и обяви на дружините, че Сърбия е обявила нам война. Гръмовитото „ура“ на дружините изрази готовността на българина да воюва и самоувереността му в успеха и победата. Веднага се залюля юнашкото народно хоро, офицери и войници се размесиха в него и продължителни и радостни процепиха манастирските върхове: „Ще бием, ще бием тия свинари.“

Командующият полка изброи накратко недобрите бойни качества на сръбския войник, често прекъсван от юнашките викове на радостните и самоуверени в успеха войници: „Ще бием, ще бием коварния сърбин.“

Как е реагирал на обявяването на войната нашият народ говори и едно писмо, изпратено на един от българските войници от домашните му със следното съдържание:

Научаваме се, че сърбите искали да ни обявят война. Внимавайте. Догдето ви се свари кашата в казана, вий трябва да свършите работата със сърбите. В противен случай стойте си там, а ний, милицията, ще отидем и ще свършим работата.

Започва славната защита на Съединението, което нашият народ заплаща с кръвта на едни от най-достойните си синове.