Автор: Божидар Димитров

Един от похватите на византийските хронисти, които, както писах в предговора на тази книга, са основният източник на сведения за средновековната българска история, е да опишат българите, включително и владетелите им, като полудиви варвари, приписвайки им деяния, каквито никога не са вършили. За съжаление разказите им без необходимия критичен анализ се възпроизвеждат от българските историци в първата половина на XX век и се превръщат в национални митове. Между най-„пострадалите“ от тези манипулации с древните текстове е кан Крум, управлявал България между 801 (или 803) и 814 г. Много го мразят съвременните византийски хронисти и, между нас казано — има защо.

В краткото си управление кан Крум успява да нанесе съкрушителни поражения на византийската армия и да откъсне от империята такава ценна в стопанско и в геополитическо отношение област, като Тракия. Той обединява с Дунавска България и втората българска държава, основана от кан Кубер в 680 г. в Македония, която към 811 г. заема и територията на Косово и Източна Албания. Откъсва и част от Аварския хаганат — Трансилвания.

Но най не могат да му простят колегите-византийци от IX век, че не само разгромява императорската армия във Върбишкия проход през 811 г., но и убива водещия войската император Никифор I Геник. Ранен е тежко и престолонаследникът Ставракий, който императорства само 3 месеца и умира от раната си. В цялата история на Византия дотогава в сражение с чужд противник загива само един император (Валент в 378 г.), а тук в един ден цели двама. Мимоходом ще отбележа, че следващият византийски император, който ще бъде пленен, е Теодор Комнин — в 1230 г., при Клокотница пак от българите, а следващият, който ще бъде убит, е Константин Драгаш в 1453 г. при падането на Константинопол под властта на турците.

Тези болезнени удари върху византийската държава, мощ и самочувствие, нанесени от кан Крум, буквално са озверили византийските хронисти и те се чудят каква диващина и зверство да му припишат. Съобщават например, че кан Крум обсажда Сердика в 809 г., не може да я превземе с щурм и обещава на гражданите и гарнизона, че ще ги пусне да си ходят невредими, ако му предадат крепостта. Те му я предават, но той вероломно нарушава споразумението и избива гарнизона (6000 бойци) и гражданите и срива крепостните стени и жилищата, след което си отива в Плиска.

Човек се пита, след като толкова се напъва да вземе Сердика, една толкова голяма и с огромно стратегическо значение крепост, контролираща всички главни пътища в Югоизточна Европа, защо кан Крум трябва да я срива до основи. Не може ли да я използва вече като град и крепост на българската държава? Археологическите разкопки в София показват, че кан Крум не е причинил никакви разрушения в Сердика. Впрочем в това може да се убеди всеки софиянец или гост на столицата, като види монументалните останки от крепостните стени в подлеза между „Дондуков“ 1 и 2, църквите „Св. София“ и „Св. Георги“. Пък и самите византийски хронисти не се усещат, че си противоречат. След сто реда, в които са написали, че Крум изклал шестхилядния гарнизон на Сердика, пишат, че император Никифор предизвикал възмущение във византийското общество, като наказал жестоко с уволнения, бой и заточения не само всички командири на гарнизона на Сердика, но и войниците, задето се предали на българите. Чакайте, как така ще ги наказва, нали Крум ги е избил! Значи, Крум все пак е спазил договорката и е пуснал гарнизона да си ходи невредим, а наказания военните получили от собствения си император.

Завършен образ на жесток варварин Крум придобива с историята за законодателството си. В него и за най-малкото престъпление се предвиждат сурови наказания — чупене на ръце, крака, изтръгване на езика и т.н. Разказът за Крумовото законодателство е приет с пълно доверие от историците ни и оттам чрез учебниците оформят представата за Крум вече в съзнанието на няколко поколения българи именно като суров, жесток варварин. В публичното пространство и днес върви изразът (особено в години на разгул и престъпност): „Необходимо ни е Крумово законодателство.“ А тези, които обичат да характеризират владетелите с една дума, така и пишат: Крум Законодателя, Омуртаг Строителя, Борис Кръстителя и т.н.

Издавал ли е наистина Крум т.нар. Крумови закони?

Сведението за Крумовото законодателство не е писано от съвременен на епохата хронист, а 150 години по-късно във византийския енциклопедичен сборник Свидас. Сборникът е предназначен за обучение на императорските деца — чрез добри примери от историята да се поучат как да управляват мъдро, справедливо ида бъдат полезни на страната и народа си. Дори само тези два факта трябваше да накарат старите ни историци да се замислят, че при сведения, писани столетие и половина, след като са се случили определени събития, може да са украсени, деформирани или просто да не са верни.

Разказът за Крумовото законодателство започва със съобщението, че в началото на Крумовото управление българите победили напълно аварите. Докарали аварските пленници при Крум и той ги попитал защо е загинала тяхната могъща някога държава. А те отговорили: поради пиянството, което се разширило, т.е. масово практикувано, доносничеството, кражбите и т.н. Уплашен, Крум заповядал да изкоренят лозята, за да няма алкохол в България, и въвел жестоките членовредителни наказания за кражби и доносничество.Дотук добре. Само дето мотивът не може да бъде верен, т.е. по времето на Крум аварите не могат да бъдат победени и да бъдат докарани аварски пленници при Крум по простата причина, че няколко години преди Крум да поеме властта в Плиска, те вече са победени. Наистина в 799 г. Карл Велики прегазва държавата им и превзема с щурм столицата им, прочутия „Ринг“ — огромна землена крепост с кръгла форма. Владетел на България тогава е кан Кардам, който в суматохата сигурно е превзел Трансилвания, принадлежаща дотогава на аварите.

Наистина, съвременни на Крум автори пишат, че в 811 г. във войската му има аварски отряди, което може да стане само ако част от аварската земя (а това може да бъде само Трансилвания) е включена в границите на България при унищожението на Аварската държава в 799 г.

Не отговаря на историческата истина и второто сведение в разказа. А то беше, че кан Крум е заповядал да се изкоренят лозята. Това ако беше вярно, би трябвало да е станало около 803 г. И в 811 г. по време на голямото нахлуване на византийската армия начело с император Никифор в България да няма грам вино. Но съвременните на кан Крум хронисти, които го следят под лупа, странно не съобщават за антиалкохолния закон. Но затова пък пишат, че една от причините за бързата деморализация на нахлулата в България византийска армия са изпитите бъчви с вино, които откривали в превзетите български села и градове, включително и дори най-вече в столицата Плиска. А и наздравиците с черепа на Никифор, превърнат в чаша, едва ли са били с боза.

Е, ако две от сведенията в един средновековен разказ, писан 150 години след времето на живота на едно лице, не са верни, редно е да мислим, че и останалите не са верни. Въпросът със собствеността и посегателствата срещу нея не може да е уреден по времето на кан Крум. По това време българската държава има вече 170 години съществуване и не може да се мисли, че в тази държава дотогава всеки е можел да краде на воля.

И това наистина е така. Целият разказ за Крум, антилозарските му изстъпления и т.н. са един преработен разказ на античния писател Юстин, живял във II век и описващ действия на тракийския цар Орол.

Защо обаче Свидас е приписал тези деяния на кан Крум. Както вече писах, дори 150 години след смъртта си, той е бил известна личност във Византия, убил двама византийски императори и нанесъл няколко тежки поражения на Византия, отнел и Тракия. Сборникът, както писах, е трябвало да служи за учебник на императорските деца. Никому и с нищо неизвестният в X век във Византия тракийски цар Орол не би могъл да служи за пример как се прави силна държава. Но кан Крум, станал легенда по това време в Константинопол, е могъл. Хем дивак и варварин, хем пример за решителен и безкомпромисен държавник.И все пак кой е бил кан Крум? Какъв е характерът му като човек, какви са качествата му като политик и държавник? Нека разгледаме сведенията в източниците в тази посока.

Преди всичко прави впечатление, че инициативата за големия двубой с Византия е негова. Ако през целия VIII век българските владетели само отразяват удари на Византия, то още в първите години на Крумовото управление България тръгва в атака срещу Византия. Първият удар е по долината на Струма, където в 808 г. българите разгромяват армията, събрана от местните гарнизони. На следващата година е завладяването на Сердика (София) и съединението с Куберова България.

През 812 г. кан Крум завладява Тракия и за първи път Плиска дава да се разбере, че българите няма да си отидат след края на войната. Горна Тракия е включена в държавната територия, разделена на три административни области, като за заместници на назначените български администратори се назначават първенци на местното население — очевиден опит да се спечели доверието му. Иначе казано, стратегическата идея на кан Крум е да разшири територията на България с територията на България на Кубер, заела Македония, Косово и Албания и византийска Тракия. Реализацията на тази идея превръща България в европейска суперсила и изтласква на практика Византия от Европа.

Страст към войни и завоевания ли е тази нова българска политика, чиито концепции са начертани от кан Крум и неговия управленски екип? Не, това е адекватният отговор на една политика на франкската империя и Византия (и двете самоназоваващи се Римска империя и претендиращи да са легитимни нейни наследници), осъществявана през втората половина на VIII век. На Запад Карл Велики с огън и меч обединява всички земи на север от Пиренеите в една държава и в Средна Европа (Панония) установява граница с България. На Изток Византия възвръща територията си до Стара планина и опитва чрез 9-те похода на Константин V Копроним да ликвидира страната ни и да възстанови дунавската граница на империята. А през 800 година двете империи едва не се сливат в една в резултат на проектирания брак между византийската императрица Ирина и Карл Велики. Този брак е провален в последния момент от група византийски офицери, които извършват преврат, но никой не може да гарантира, че случаят не може да се повтори.

При тези тенденции в европейския политически живот очевидно е, че при едно възстановяване на Римската империя България между Карпатите и Балкана е осъдена на гибел. Ресурсите й (военни, демографски, икономически) няма да й позволят да издържи на ударите. Затова решението на Крум България да се разшири за сметка на земи, населени с българи (прабългари) и славяни на Балканите е единственото възможно решение. Ресурсите на една трикратно уголемена българска държава, от една страна, ще й позволят успешно да отразява удари, а същевременно намаляват възможностите за агресия на една от двете претендентки за наследството на Рим.

Политиката на Крум за овладяване на Тракия и Македония е изпипана до последния детайл. Вече писах, че местното население, чрез назначаването на първенците му на висши административни длъжности, се печели като лоялен партньор на българската държава. А населението в районите, които остават в границите на Византия, се отвлича и заселва в слабонаселени български райони на север. Така, от една страна, България увеличава демографския си потенциал, а от друга, намалява и демографския, и икономическия потенциал на главния си съперник за хегемония на Балканите.

Византийските хронисти следователно ни рисуват не един импулсивен варварски вожд, действащ под влияние на моментни емоции, а мъдър държавник, анализирал и оценил точно международната ситуация в общоевропейски план и взел стратегически решения, разрешаващи породените проблеми. Тези решения, разработени в детайли, кан Крум осъществява методично и планомерно до пълния успех.

Сведенията, промъкнали се в хрониките на византийските писатели, съвсем не рисуват кан Крум като жесток варварин, опияняващ се от кръв, пожарища, насилие и ксенофобия. При цялата си омраза към кан Крум, нито един хронист не казва, че Крум е предприел гонения срещу християните. Дворът му е пълен с християни, някои от тях византийци, избягали от родината си по политически или икономически причини. Това са и вече цитираният Евматий, инженер-строител на обсадни машини; Византион, ковчежник. А един от тях — Константин Пацик, дори му става зет. Не е посегнато на християнската вяра на населението не само от Тракия и Македония, но и на хората, преселени в Подунавието и Влашко.

Най-куриозното е, че контекстът на изворните данни дава възможност да се предположи, че кан Крум като човек не е обичал войната. Знам, че звучи невероятно такова твърдение за Крум Страшни. Но точно византийските хронисти пишат за многобройните му предложения конфликтите да се решават с преговори и да се избягват битките. В 809 г. той предлага на гарнизона на София да се предаде при изключително изгодни условия. Кан Крум предлага преговори в 811 г. преди инвазията на император Никифор в България. Предлага му пак мирни преговори и след три седмици, когато Никифор е превзел Плиска. На следващата 812 г., преди да предприеме поход в Тракия, чрез пратеника си Даргамер в Месемврия (Несебър) отново предлага мирни преговори. И най-сетне, напълно унищожил византийската армия в битката при Версиникия през 813 г. и достигнал до стените на Константинопол, той иска само да забие копието си във вратите на Константинопол — и пак предлага преговори за мир. Опитът на византийците да го убият в началото на преговорите довеждат до продължаването на войната, а не някакво желание на Крум да превземе Константинопол. Стараещ се да избегне военните конфликти, кан Крум действал бързо, решително и безкомпромисно при война.

Имал е силно чувство за историзъм и за своята мисия в историята. По негова поръка е изградена т.нар. Алея на победите. По пътя от Главната порта към Двореца на кана са били издигнати мраморни колони, на които са написани имената на превзетите с щурм крепости и местата на победни битки. Очевидно е имал и пиетет към красотата и изкуствата. Наредил е да съберат всички статуи (мраморни и бронзови) от намиращите се извън Константинопол летни дворци на императора и висши византийски аристократи и с тях е украсил Плиска и други български селища (аула при с. Хан Крум например).

Това е кан Крум. Не страшният, кървав, жесток първосигнален варварин, а един умерен, разумен, намиращ точни отговори на сложни и опасни политически казуси български държавник. Държавник, който само за 10 години успява да превърне завещаната му от кан Кардам малка България в европейска политическа сила от първа величина.