автор : Елин Пелин

Едно време имало троица глупаци. Те тръгнали по печалба. Вървели, вървели три дни и три нощи. Намерили на пътя една тиква. Събрали се над нея, па се чудят и се маят:

— Бре, що ли е това, нане?

— Трябва да е нещо за ручане!

— Ка-ще да е за ручане… То е за игране, за търкаляне…

— А, сетих се, това е камилско яйце. Хайде да го измътим.

И захванали тримата глупаци да клечат на яйцето един подир друг, да клечат — да го измътят.

Мястото било стръмно и не знам как, тиквата се изтърколила, та тука, та тамо, та блъс — в един храст.

Из храста изскочил заек, свил уши, вдигнал опашка и побягнал.

— Камилче, камилче!… Измъти се! — завикали тримата глупаци и хукнали подир заека да го гонят, да го хванат.

Било поле — свършило се. Свил заекът в гората, свили простаците по него.

Гората била гъста и заекът се скрил.

— Ха сега де! Какво да правим? — казал най-умният. — Да се върнем, да вземем секирите, па да дойдем да сечем, да отсечем гората, да хванем камилчето.

Речено-сторено.

Върнали се тримата глупаци, взели секирите си, наточили ги хубаво и тръгнали да секат гората.

— Както съм наточил секирата, веднъж да замахна, сто дървета ще отсека — похвалил се единият.

— А пък аз, както съм наточил моята… веднъж да замахна, половин гора ще падне! — казал вторият.

— Е-хе — присмял им се третият, — пък аз моята да повдигна и цялата гора ще падне…

Препирали се, препирали се, докато се скарали. Насреща им иде един поп с кобила и жребче.

— Защо се карате, юнаци?

— Те — за това и това. Молим ти се, дядо попе, присъди чия секира е по-остра.

— Добре — рекъл попът, — дайте секирите да ги турим в дисагите, па да препусна кобилата. Чиято секира най-напред просече дисагите, тя е най-остра.

Събрали тримата простаци секирите, турили ги на попа в дисагите с острието нагоре, той препуснал кобилата и ги отнесъл.

Като разбрали тримата простаци каква е работата, хванали на попа жребчето и рекли:

— Чакай, сваляйте си, братя, дрехите — да го натоварим, да го натоварим, та жилите му да се изкинат.

Тримата глупаци се съблекли, натоварили всичките си дрехи на жребчето и го ударили с една пръчка… То подскочило веднъж-дваж и избягало с дрехите.

— Ха, видите ли как му се вдигат задните крака — изкинаха му се жилите!…

Трьгнали тримата глупаци голи като соколи. Къде да идат, какво да правят?!…

Стигнали до една планина. Зад нея захождало слънцето и позлатявало с лъчите си едно малко облаче над самия връх.

— Гледайте, гледайте — парче злато над планината! — Отде ли се е зело?…

— От небето трябва да е… Чувал съм от баба, че на баба й баба й казвала на баба й…

— Що бре?…

— Че небето е пълно със злато…

— Така ли?…

— Така…

— Тогава да се качим на планината — рекъл най-умният, — да пробием в небето дупка, да източим златото.

Речено-сторено.

Вдигнали се тримата простаци, голи като соколи, та павръх планината.

Ала небето било високо и непостижимо. Спали, треперяли през нощта, на другия ден станали, гледат — около планината бяла гъста мъгла, нищо се не види…

— Бре, що ли е това?…

— Това е прясно сирене за ручане.

— Това не е прясно сирене за ручане, ами е бял памук за търкаляне.

— Хайде да се тьрколим у него, да се стоплим!

— Хайде!

Тримата глупаци наскачали в дола и се изтрепали.